Цветни стъкълца

„That machine,“ she said at last, „… we don’t need it.“

„No“, he said, „but sometimes you got to build for others. I been figuring, what to put in. Motion pictures? Radios? Stereoscopic viewers? All those in one place so any man can run his hand over it and smile and say, ‘Yes, sir, that’s happiness’.“

Yes, he thought, to make a contraption that in spite of wet feet, sinus trouble, rumpled beds, and those three-in-the-morning hours when monsters ate your soul, would manifacture happiness, like that magic salt mill that, thrown in the ocean, made salt forever and turned the sea to brine. Who wouldn’t sweat his soul out through his pores to invent a machine like that? he asked the world, he asked the town, he asked his wife!

In the porch swing beside him, Lena’s uneasy silence was un opinion.

Silent now, too, head back, he listened to the elm leaves above hissing in the wind.

Don’t forget, he told himself, that sound, too, must be in the machine.

A minute later the porch swing, the porch, stood empty in the dark.

                                                  /„Dandelion Wine“, Ray Bradbury/

— Тая машина — промълви тя най–накрая… — няма да ни е нужна.

— На нас не — отвърна той — но понякога трябва да помислим и за другите. Чудя се какво да сложа в нея. Филми ли? Радио ли? Стереоскопи? Всички тия неща, събрани в едно — та когато човек прекара ръка по машината, да се усмихне и да възкликне: „Ето, човече, това е щастие“.

Да, помисли той, да изобретя такъв уред, който въпреки мокрите крака, синузита, неудобното легло и онези чудовища, които в три през нощта прояждат душата ти, да може винаги да те прави щастлив. Също, както онази вълшебна мелничка за сол която, хвърлена в океана, произвежда сол непрекъснато и прави така, че водата да е винаги солена. Кой не би дал всичко от себе си, за да изобрети подобна машина? — запита той света, града, жена си.

На верандата, в люлката до него, неловкото мълчание на Лена бе нейното мнение. Той също замълча, отметна глава назад и се вслуша в шума на вятъра, свирещ в листата на бряста. Да не забравя, каза си той, този звук също трябва да бъде в машината.

Миг след това, люлката на верандата и верандата останаха безлюдни в мрака.

/„Вино от глухарчета“, Рей Бредбъри/

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s