Функционирам благодарение на ненаписани списъци с добри намерения за новата година. И това, може би, е единственото положително нещо, с което свързвам абсурдния маратон от новогодишни празници, пробуждащ в мен не малко противоречиви емоции.
Така че, ето ме тук, изправена пред едно ново начало, лице в лице с едно ново предизвикателство.
Нова година – нов списък – нов блог.
Малко преди да взема това решение и четейки за твърде сложното, но не и невъзможно, равновесие в литературния превод, се натъкнах на следния цитат от преводачката Малика Ембарек Лопес:
„И не е ли във всеки случай преведеният текст слово, изпратено на заточение или по–скоро, думи, преселили се на чужда земя. Когато носиш в себе си две култури – и всичките техни звучения – ти превеждаш непрекъснато. Винаги се движиш от бряг на бряг, пресичайки граници. Няма защо да избираш между тях, достатъчно е те да са в хармония. Изглежда лесно, но е възможно да се превърне в един от подвизите на Херкулес. Може да е благословия и едновременно присъда.”
Malika Embarek Lopez “La palabra transterrada”
За разлика от авторката, не съм се родила с две култури, но като стотици хиляди други хора, живея с тях от много дълго време. От бряг на бряг, пресичайки граници, изграждайки мостове в търсене на хармония.
Именно в този дух на интеграция ще бъде насочен и настоящият блог, но интеграция, погледната през призмата на словото. Думите ни правят автентични и в същото време идентични едни с други. Нямам за цел този проект и предоставената информация да бъдат от интерес само за професионалисти, занимаващи се с литературен превод. Напротив, никога не са ми харесвали тесните, затворени професионални кръгове. Идеята ми е всеки един читател, дори и съвсем случайно попаднал тук, да открие нещо интересно и полезно за себе си. И се надявам това откритие (както самото име на блога подсказва) да бъде за него една истинска серендипия – от английската дума serendipity.
Serendipity означава щастлива и неочаквана находка, възникнала при търсенето на нещо друго. Също така, способност да се откриват случайно ценни и интересни неща. В общи линии, нещо като случайност или съвпадение.
Думата започва да се употребява в английския език в средата на 18 век и произхожда от една традиционна персийска приказка със заглавие Трите принца на Серендип. Серендип е старото персийско име на остров Цейлон, разположен в днешна Шри Ланка. Приказката разказва за пътешествията и приключенията на принцовете и как те неведнъж попадали в трудни ситуации, но винаги ги преодолявали с помощта на невероятни случайности. За съжаление, в българския език думата серендипия не съществува, нито съществува неин точен еквивалент. Но съм сигурна, че има много български думи, описващи различни състояния или усещания и които нямат точен превод на определен чужд език. Ако се сещате за такъв пример, моля оставете коментар.
И както е редно за една първа среща, ми се иска да разчупя леда с нещо интересно и в същото време свързано с всичко споменато по–горе.
Писането на литературни или научни творби е една почти недостижима способност и затова малко хора успяват да я овладеят. Еднакво трудни са и правилното изразяване и писане на втори, трети или четвърти език, различен от родния. Някои писатели обаче, упорстват в комбинирането на тези две трудности. И казвам упорстват, защото за да се твори на език, различен от майчиния, е необходимо не само безпогрешно владеене на неговата граматика и лексика, а също така и едно задълбочено разбиране на всички онези тънкости, които се включват към ‘серийните елементи’ на майчиния език: двусмислени изрази, асоциации, игри на думи и стилове. Ще дам няколко примера за известни писатели, които не са творили само на родния си език.
Иска ми се да започна с Цветан Тодоров – философ, писател и литературовед, роден в София и който в последствие живее и твори във Франция. Именно неговата личност и книгата му На чужда земя (L’homme dépaysé, 1996) ми привлякоха вниманието и така да се каже, ме вдъхновиха за последващото проучване.
Цветан Тодоров е роден през 1939 г. и е син на основателя на Българския библиографски институт, Тодор Боров. Следва български език и литература в Софийския Университет и през 1963 г. заминава като стипендиант за Париж. През следващите няколко години завършва докторската си дисертация и окончателно се 
установява във френската столица. Той пише всичките си произведения на френски език, като след 1984 г. някои от тях се превеждат и на български. Тодоров е гражданин на двете Европи – източна и западна и се самоопределя като човек без земя. В своите книги говори за истината, доброто и злото, справедливостта, паметта, откъсването от родната земя, срещата между различни култури, живота си в България и Франция и любовта си към литературата. Негова фикс идея са пресичането на граници, прескачането на бариери, обединяването на различни сфери, привидно несъвместими, на езиково или културно ниво. Интересува се от пресечните точки, нюансите, т. нар. ‘сиви зони’. Именно там, той търси отговор на един единствен въпрос: Как да живеем?
Следва продължение.
Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.
Благодаря Ви и до нови срещи!
Серендипия 