Поезия с дъх на пролет
На 15 ноември 1999 г., почти на прага на новото хилядолетие, ЮНЕСКО обявява 21 март за Световен ден на поезията. На този ден в цял свят се организират различни мероприятия и колективни четения, в чест на поезията, не само като литературен жанр, но и като форма на възприемане на живота. Това е ден за размисъл върху силата на поетичния език и импулсиране на творческите способности, заложени във всеки един от нас. Можем да наречем поезията ‘майка’ на литературата, тъй като са открити поетични творби, датиращи от около 20 век пр.н.е., а според някои изследователи дори още преди да е съществувала писмеността. Оттогава до ден днешен, поезията продължава да ни ухажва, вълнува и завладява с характеризиращите я култ към красотата, силен емоционален заряд и израз на естетическо чувство.
Световният ден на поезията съвпада с настъпването на пролетта. Нека отбележим този двоен празник с прочита на едно стихотворение. За целта подбрах една от Римите на Густаво Адолфо Бекер. Нямам някаква специална слабост към този автор, но по–скоро намирам известен паралелизъм между пролетта като концепция и романтизма като литературно движение, чийто ярък представител е Бекер.
Романтизмът, в изкуството като цяло, се характеризира най–вече със скъсването с традициите и стереотипа на класицизма и рационалното мислене, давайки приоритет на чувствата. Безспорно, революционният му дух се дължи на непрекъснатото търсене на истинската свобода. Романтизмът е начин на възприемане на природата, човека и живота. Той е новото, променящото се, неизразимото вътрешно усещане. Също както пролетта е обновяването, светлината и зараждащият се живот.
Други поети романтици, които силно препоръчвам са: революционера Христо Ботев, несравнимия Едгар Алън По, магнетичния Александър Пушкин, непринудения Робърт Бърнс, загадъчната Росалия де Кастро и Уилям Блейк – истинският артист.
Превеждането на поезия е може би една от най–трудните и непосилни задачи за един преводач. Звучи като парадокс, че именно най–първичният литературен жанр е и най–сложният за пресъздаване на друг език. Изхождайки от принципа, че в литературния превод е изключително трудно да се постигне точно съответствие между двата текста, при превода на поезия това се превръща в химера. Превежданите творби подлежат на предварителен анализ, при който се вземат под внимание наличието или липсата на рима, групирането на стиховете в строфи, дължина на строфата, метричност и т.н. Веднъж завършен този анализ, се взема решение кои от тези характеристики да се запазят и кои да се ‘пожертват’ с цел да се достигне до максимално смислово и изразно съответствие между двата текста. Все по–често срещана е практиката да се включва и оригиналния текст в преводните книжни издания на поезия, за да читателите, които го предпочитат, се насладят на звученето на двата варианта.
Ето и обещаното стихотворение, в превод и оригинал…
Рима IV
Не казвайте, че лирата богатство вече няма
че думи не намира и безмълвна тя остава;
Дори и да няма поети, ни рима,
винаги поезия ще има.
Докато вълни от светлина в целувката
запалени трептят далече там;
Докато разкъсаните облаци на слънцето милувката
облича ги, със дрехи от злато и от плам;
Докато ефирът носи в своите недра
ухания, хармония ненарушима,
докато има пролет на света
и поезия ще има!
Докато науката не смогва да открие
на живота извора конкретен;
и морето или небесата бездна крият,
която хората не могат да пресметнат;
Докато светът напред върви, безкраен,
без да знае накъде отива;
Докато има за човека вир потаен
и поезия ще има!
Докато усещаме, че радва се душата,
но устните усмивка не разтваря;
Докато се плаче, без да замъгли тъгата
зеницата във която този плач изгаря.
Докато още разумът ни, и душата,
се борят и във лято, и във зима;
Докато вяра, спомени, таят сърцата
и поезия ще има!
Докато има и очи да отразяват
очите, които ги гледат;
Докато устните с копнеж се отзовават
на устните, които копнеят;
Докато в целувка могат да се слеят
две души объркани, раними;
Докато поне една красавица живее
и поезия ще има!
Превод от испански: Христо Радичев
Rima IV
No digáis que, agotado su tesoro,
de asuntos falta, enmudeció la lira;
podrá no haber poetas; pero siempre
habrá poesía.
Mientras las ondas de la luz al beso
palpiten encendidas,
mientras el sol las desgarradas nubes
de fuego y oro vista,
mientras el aire en su regazo lleve
perfumes y armonías,
mientras haya en el mundo primavera,
¡habrá poesía!
Mientras la ciencia a descubrir no alcance
las fuentes de la vida,
y en el mar o en el cielo haya un abismo
que al cálculo resista,
mientras la humanidad siempre avanzando
no sepa a dó camina,
mientras haya un misterio para el hombre,
¡habrá poesía!
Mientras se sienta que se ríe el alma,
sin que los labios rían;
mientras se llore, sin que el llanto acuda
a nublar la pupila;
mientras el corazón y la cabeza
batallando prosigan,
mientras haya esperanzas y recuerdos,
¡habrá poesía!
Mientras haya unos ojos que reflejen
los ojos que los miran,
mientras responda el labio suspirando
al labio que suspira,
mientras sentirse puedan en un beso
dos almas confundidas,
mientras exista una mujer hermosa,
¡habrá poesía!
Gustavo Adolfo Becquer
Какъв по–подходящ завършек за днес от стиха на Бекер:
„…докато има пролет на света и поезия ще има!“
Четете поезия! Творете поезия! Живейте с поезия!
Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.
Благодаря Ви и до нови срещи!
Серендипия 