Владимир Зарев: Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет

        Литературните творби, дори и тези, които не са дефинирани като исторически романи и които нямат ясно доловима историческа тематика, пряко или косвено се превръщат в едни от–най достоверните исторически извори. Писатели и поети, чрез своите истории, разказани от позицията на съвременници на заобикалящото ги общество, преднамерено или неволно стават свидетели на бита, културата, нравите и социално–политическите характеристики на всяка една епоха, на всеки един времеви отрязък.

Днешната ни среща е посветена именно на първородната връзка между тези две сфери от човешкото познание и творчество, до такава степен изначална, че не можем да мислим за литература без да мислим за история и обратното.

За целта имам удоволствието да разговарям с писателя Владимир Зарев – един от най–изтъкнатите представители на съвременната българска литература и който най–добре би могъл да анализира поставената тема.

Zarev-Foto Carolin Seeliger1

Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в град София. Завършил е българска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Главен редактор е на елитното литературно списание „Съвременник”. Любовта към литературата и историята му е предадена от неговия баща – Пантелей Зарев, професор по история и теория на литературата в Софийския университет, един от най-изтъкнатите български литературоведи за всички времена. Владимир Зарев е автор на множество творби, по–голямата част  от които са романи. Между тях: националният епос – трилогията „Битието”, „Изходът“ и „Законът“, „Разруха”, „Светове”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Орлов мост”. Негови произведения са преведени и издадени в Германия, Австрия, Русия, САЩ, Чехия, Турция, Полша, Унгария, Румъния, Украйна, Сърбия, Хърватия, Албания. През 2006 г. романът „Разруха” е издаден от престижното издателство “Кипенхойер и Вич” в превод на немски език от Томас Фрам. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика и читатели. Втора програма на националната немска телевизия прави филм за автора, наречен „Българският Балзак” и го излъчва многократно в предаването си за култура „Фьоникс”. Литературните наблюдатели от всички немскоезични медии са единодушни: „Владимир Зарев е изключително явление в българската и в европейската литература“ и често е сравняван с Балзак, Томас Ман и Достоевски. Негови творби са номинирани и стават носители на престижни литературни награди.

Днешната публикация ще акцентира върху два от романите на Владимир Зарев: Разруха и Орлов мост и върху недалеченото минало на България, към което те ни отвеждат. Романът Разруха е издаден за пръв път през 2003 г. от Пет плюс и последното му дванадесето издание от 2016 г. е на Издателска къща Хермес. Орлов мост излиза по книжарниците през 2015 г., издаден отново от Издателска къща Хермес. Хронологически, малко повече от десет години делят написването на двата романа, а литературното пространство пресъздадено в тях се вписва между преломната 1989 г. и протестите през 2013 г.

Предлагам ви едно пътуване през времето, макар и твърде кратко, при което няма да търсим паралелизми или различия между двата романа, а ще се фокусираме върху ролята на писателя при написването на автентични исторически документи, препредавани от поколение на поколение.

За презентацията е нужен JavaScript.

А.Л.Л.: Още на първа страница от книгата Разруха четем: Изглежда, нашият живот се състои от подробности, които за да възприемем и осмислим, трябва да забравим. Това, което не забравяме, всъщност ние сме си го измислили сами. И по–нататък Спомените са нашето доизмисляне на себе си. Ако се опитаме да разтълкуваме тези думи не от гледна точка на индивидуалните спомени на всеки от нас, а през призмата на историческата памет на една нация, по какъв начин литературните творби «доизмислят» обществото?

В.З.: Ежедневието ни поглъща и повлича като река, за да бъде  овладяно цялото чудовищно  и променящо се течение на битието, трябва да го спрем и да го утаим в себе си, да го превърнем от протичащ филм в снимка. Така от една страна ние сме принудени да участваме в общия живот, но от друга всъщност превръщаме това участие в свой живот, доизмисляме го, за да го направим наистина единствен и неповторим. Нашият живот наистина се състои от подробности, които за да възприемем, опитомим и осмислим, трябва да забравим, да ги заменим със своите субективни усещания за тях, за да ги превърнем в част от себе си, в спомен. В това привидно противоречие се крие същността и истината за човешката памет. Колкото до втората част на въпроса Ви, тя се отнася не само до таланта на писателя, но и до неговия морал. Някъде Хераклит казва, че „природата обича да се крие“. Убеден съм, че писателят трябва да има морал в личния си живот, а още повече морал за това, което се случва в обществото. Но в художествения текст също като природата той се „крие“, не може, няма право да раздава присъди, да заема страна, да има предпочитания, мисълта ми е, че по своята същност художественият текст е пределно обективен и субективен едновременно. Словото, в което са потопени, в което битуват сюжета и характерите е „природата“ и писателя едновременно, т.е истината и нейната оценка.

А.Л.Л.: Защо смятате че в литературните творби има повече история отколкото във всеки един специализиран учебник? И какво я прави по–достоверна от тази, която в учебниците ни я показват веднъж по един начин, а след това иначе?

В.З.: В художествените творби на писателя незабележимо са вплетени някои от съдбовните исторически събития, проблемите, начина на мислене и чувстване на неговия съвременник. Писателят наистина е биограф на времето си, но той разказва случващото се в своето настояще чрез човешките характери, чрез драматичната съдба на описаните от него герои. Ето защо неговият развълнуван разказ остава актуален и не губи обществената си, емоционалната си и разбира се естетическата си значимост дори след много години, когато текста му се превърне в разказ за миналото, защото добрата литература подчинява събитията и злободневието на дълбинното познание за човека. В този смисъл всяка художествена книга в някакво бъдеще се превръща в исторически текст, ала в тази вече „историческа“ книга читателят може да открие проблемите, идеите и типичните черти на днешния си ден, на своето привидно променено съвремие.

И най-важното… През 1986 година случайно попаднах в историческия музей на град Белоградчик и там за първи път научих за помитащото и толкова трагично национално въстание разтърсило Северозападна България през  1850 година. Останах удивен, ще употребя по-силната дума, направо поразен от факта, че това въстание против турските поробители избухва четвърт век преди Априлското, по своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм не отстъпва на Априлското, но за него не се знае нищо. Върху него покълва тишина и то не оставя ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско и най-унизително поражение. Ето загадката, която ме заплени, дълго измъчваше моето въображение и ме накара да напиша романа си „Лето 1850“. В един миг аз осъзнах, че въстанието през 1850 потъва в неизвестност и забрава, именно  защото ги е нямало Захари Стоянов и Иван Вазов, отсъствало е  Словото, което да остави в образи и чувства буната, да подреди в националното съзнание това разтърсващо народно усилие. Освен за окървавените, горещи дни „Лето 1850“ е роман за блясъка и величието на Словото, тъй като Словото освен споделяне и изповед в насилието е и незабрава. Позволих си да разкажа всичко това, защото Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет.

А.Л.Л.: „Прозорците на цяла София до третия етаж са обковани в решетки, няма по–зарешетен, по–приличен на затвор град в света. Живеем в затвора на възмечтаваната свобода, вратите вече не са място за общуване, а преграда, стоманените, боядисани с миниум врати не отварят ничие сърце, а страха ни, те са предназначени да затварят.”

Вие наричате демокрацията в България «избухнала» и «процъфтяваща», а също и «циничен синоним на свободата»… В добавка аз бих я характеризирала като демокрация на парадокса и абсурда. И горепосоченият пасаж, според мен, е една от най–точните метафори в романа Разруха, отнасящи се до този парадокс и този абсурд. Какво стана, защо така се получи, че демокрацията разцъфна така криворазбрана у нас?

В.З.: Някъде в своите знаменити диалози за държавата Платон споменава, че има три възможни форми на управление – тирания, олигархия и демокрация. Естествено като най-съвършена и продуктивна форма на управление той поставя демокрацията, но при изричното условие ако тя има ясни правила и законите важат за всички. Когато тази зависимост е нарушена, твърди Платон, демокрацията в сравнение с другите две форми на управление най-лесно преминава в анархия. Аз твърдя, че в последните двадесет и седем години ние живеем в една умишлено създадена и добре обгрижвана от всички партии  и управления анархия, която позволи да се корумпира цялата възможна държавност от полицията и съда, до народните представители, министрите и висшите чиновници в държавните органи и общините. А това доведе до пълна безконтролност и ненаказауемост, т.е. до смразяваща бедност и отсъствието на всяка справедливост. Някои твърдят, че след десети ноември 1989 година демокрацията възвърна свободата на личността и това е вярно, но ограбеният, натиканият в мизерията и постоянното си оцеляване човек не може да бъде свободен.

А.Л.Л.: Кое според вас настъпва най–напред: вътрешната разруха във всеки един от нас (имам предвид най–вече моралната) и тя отвежда до падението на цяла една нация или обратното – първо тя възниква на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Или този въпрос би могъл да се отъждестви с този за яйцето и кокошката?

В.З.: Кое е първично… яйцето или кокошката? Отговорът е безкрайно прост и сложен едновременно, първична е Божествената идея за кокошката и яйцето. Кое настъпва най-напред: вътрешната разруха у нас или тя се появява на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Според мен тоталната и помитаща Разруха се повлиява от атмосферата и ценностите, които предлага обществото, следователно от прекомерната и ненаситна алчност, от това, че парите се превърнаха в основна човешка ценност, от осъствието на елементарна справедливост и морал. Първоначално обстоятелствата, които ни заобикалят ерозират нашата нравственост, усилват до истеричност първосигналните инстинкти на някои „предприемчиви“ тарикати и разрушават човешката духовност. По-сетне самият едновременно престъпно забогатял и духовно ограбен човек се мъчи да повлияе на окръжаващия го свят, да го корумпира и омърси, да го направи удобен за себе си, за незаконното си богатство и властваща си безнаказаност.

А.Л.Л:  Какъв беше поводът за написването на романа Разруха?

В.З.: Когато се връщах у дома през една студена, мъглива, неприветна зимна вечер на 2002 година аз забелязах пред нашия блок някакъв скитник да бърка в кофата за боклук. Неговата фигура, самото му излъчване ми се сториха познати, вгледах се и познах моят учител по география. Той също ме позна и това ми се видя нетърпимо, защото аз дълбоко уважавах този умен и горд човек. Двамата безмълвно се подминахме, задъхвах се от гняв и мъка, у дома седнах зад компютъра си и написах с огромни букви „Разруха“. „Разруха“ е роман, който разказва как беше съсипана България, как беше ограбен и най-страшното обезмислен труда на няколко поколения българи, но и разказ за това как беше унизена и маргинализирана българската интелигенция.

А.Л.Л.: Чрез думите на главният герой от романа Разруха, Мартин Сестримски, Вие казвате: Наричат го преход, но преход към какво. Двадесет години по–късно персонажите от Орлов мост Павел и Юлия и младите хора, участващи в протестите, могат ли да отговорят на този въпрос? Какъв е поводът за написването на романа Орлов мост?

В.З.:   За да бъда съвсем точен ще трябва да започна отдалеч, от драматичната 1968 година, когато войските на Варшавския договор вероломно нахлуха в Чехословакия и задушиха в зародиш начеващата демокрация, която най-вероятно щеше да влее надежда и светлина в живота ни, да даде свобода на хората и да очовечи социализма като му придаде „човешко лице“. Тогава в знак на протест срещу това неоправдано и подсъдно насилие един чешки студент Ян Палах пожертва себе си, той се самозапали и от световната общественост това справедливо беше наречено престъпление срещу човечеството.

През зимата на 2013 година в протежение на няколко месеца у нас в България се самозапалиха и трагически изгоряха десетина човеци и това също беше предизвикано насилие и престъпление срещу човечеството, но никой, нито от родната политическа и олигархическа върхушка, нито от международната демократична общественост не обърна внимание, сякаш жестът на тези мъченици беше напразен, несправедлив упрек към управляващите и дори в някакъв смисъл смешен. Това подсъдно безчувствие, тази морална отъпялост на доведения до нетърпимост либерализъм осакати допълнително демокрацията, то ме ужаси и ме изпълни с омерзение.

През месец февруари на 2013 година започнаха внушителните национални протести, които отново събудиха улиците и площадите и ги огласиха с човешки възторг и с несъгласие. Поводът за тях беше в ужасяващо високите сметки за ток, но причините бяха много по-дълбоки, за тях аз доста говорих при предишните Ви въпроси и не желая да се повтарям. Важното е, че през зимата на 2013 година у нас се създадоха условия за възникването на реално, действащо гражданско общество, а това ме изпълни с неясно облекчение и дори с оптимизъм. Защото само гражданското общество, единението и протеста на всички беше в състояние да озапти несменяемата политическа и олигархическа върхушка, да овладее корупцията и продължаващото ограбване на страната и да възстанови поне донякъде справедливостта. Но сюжетът на романа се породи и освети съзнанието ми, когато една влажна и неприветна вечер отначало забелязах, а сетне с любопитство се вгледах в красива двойка – жената беше на около двадесет и пет години, а мъжът малко по-възрастен. Те участваха активно в протеста, тяхната взаимност беше рожба на протеста, крещяха и ръкомахаха, бяха увлечени от всеобщата глъч, но в същото време несъзнателно се притискаха един към друг, докосваха се по особен начин, бяха част от всички и в същото време съвсем отделни, сякаш бяха сами на улицата. Тогава изведнъж ми хрумна, че те се обичат, че те болезнено, до изнемога са влюбени един в друг, но още не го знаят, дори не го подозират, защото тържеството на протеста, което ги беше събрало, всъщност им пречеше да го разберат. И аз до изнемога пожелах да го напиша, да разкажа за една прекрасна, нежна и нараняваща, ала най-вече невъзможна любов. Всеки от героите има своето минало, своите страхове, грехове и мечти, протестите ги събират, но по силата на обстоятелствата протестите и ще ги разделят.

А.Л.Л.: И в двата романа на фона на събитията, пряко отнасящи се до политическата и социална ситуация в България, изплуват персонажите със своите съдби, лични драми, емоционален свят, пропит с любов, омраза, алчност, чувство за самосъхранение, разочарования, копнежи и т.н. Владимир Зарев се показва като един изключително добър познавач на човешката психика и на човешките взаимоотношения на всяко едно ниво. Твърде успешно той обтяга онази невидима нишка, която дърпа или отпуска ту единия, ту другия от героите и с невероятна прецизност пресъздава психологията на момента. Неговите герои рядко се гледат, но се виждат чрез останалите си сетива, усещат се и читателят успява да се докосне до тях в дълбочина. Кой е най-важният, определящият проблем във Вашето творчество?

В.З.: Най-дълбинно и мъчително дълго ме е занимавал проблема за властта, защото стремежът към властта е основополагащ психологически и социален интстинкт. Човек непрестанно се стреми да властва над някого или над нещо, защото като отнема свободата от другите, нашата власт над тях ни даравя със свобода. Любовта е форма на власт, но и омразата, верността, но и предателството са форма на власт, парите, професионалните и духовните умения, красотата, дори страданието са форма на власт /сакатият например разголва отрязания си крак и така властва над нас, чрез предизвиканото състрадание ни принуждава да му дадем милостиня/. Половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да упражни своята власт над майка си. Всеки голям писател е един очарователен тиранин, който чрез величието на словото властва над нас. Този най-значим екзестенциален проблем аз съм поставил в основата на епичната си фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Ще напомня само, че действието в първия роман на трилогията „Битието“ започва през далечната 1890 година, а в последната част „Законът” завършва през 2007 година с влизането на България в Европейския съюз. Тази огромна панорама от историческо време, сюжетни ходове, чиста измислица и достоверност, от фабулни вплитания и разпади, от човешки характери, максимално езиково напрежение и протичащо национално битие е разположена на близо 2,700 стандартни страници.

Предполагам, че ще ме попитате разрешим ли е проблемът за властта? Мисля, че от лична гледна точка той е донякъде разрешим /или поне изглежда така/ и това може да стане чрез трудния път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение ни е наложено отвън и ние просто сме били насилени, принудени да го приемем. Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, извършен доброволно, и продиктуван от личното ни решение. От обществена и социална гледна точка обаче продължавам да твърдя, че проблемът за властта остава неразрешим, защото дори в най-демократичното общество тези, които управляват са малцинство, те винаги са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до неминуемо противопоставяне и конфликт на интереси.

А.Л.Л.:  Изключително точно е предадена и атмосферата във Вашите романи. Не липсва нито един детайл и затова читателят потъва в нея още с първите страници: цветовете на пейзажите, облеклото, марките, прякорите, музиката, интериорите, менютата в ресторантите… Вашият език е пределно богат, метафоричен и наситен, разкажете как го постигате?

В.З.: Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената! За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История. Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано” в съзнанието ни с думи, ние не само мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не просто възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е завинаги „отворен“, макар и вече „разказан” от миналия му опит, той остава незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно с помощта на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека. За мен езикът е плътта, тялото, но и духът на художественото произведение, пространството и времето в него, той съдържа обилието и красотата на разказаното, а също неговата психологическа сложност, опита на писателя да надникне в магическото, зад елементарно видимото, зад това което се вижда.

А.Л.Л.: Кои са мечтите на Владимир Зарев?

В.З.: Мечтая България да се замогне, да се завърне справедливостта, да се смали непосилната пропаст между чудовищно богатите и чудовищно бедните. Мечтая младите хора и нашите специалисти пръснати по света заедно с техните прекрасни  деца да се върнат в България, в своята родина и в прекрасния ни език. Мечтая още да напиша два романа – единият за красивата и отрупана с мъдрост тъга на старостта, а другият за исихазма, всъщност за съвършенството. За това, че съвършенството е невъзможно, непостижимо за човека, че то е постоянна болка и прилича на хоризонта… колкото повече го приближаваме, толкова той се отдалечава от нас.

А.Л.Л.: Сигурна съм, че мечтите Ви ще се сбъднат и след тях ще се родят други, нови мечти, тъй като, както Вие сам казвате, съвършенството е непостижимо за човека. Благодаря Ви от мое име и от името на читателите за интересните разсъждения, за това приятно, макар и кратко пътуване из необятните ширини на Словото и Историята. Вие сте един истински съвременник на съвременниците си.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s