„Душата е инструмент с четири струни, наречени Земя, Вода, Огън и Въздух.”

Posted on by Антоанета Л. Лазарова

Изкуството да откриеш себе сиПротивно на всякакви очаквания и прогнози, в деня на книгата, няма да поместя списък с 10-те най–продавани заглавия в цял свят или да препоръчам 20-те задължителни за прочит творби, нито да ви обременя с това колко важно е да четем книги. В деня на книгата разговарям с Марк за наука и рационализъм, изкуство и ритуали, философия и религии, музика и душевност, и за живота. В световния ден на книгата ще ви срещна с писателя Марк Торра, чиято последна книга Изкуството да откриеш себе си имах удоволствието да преведа от испански на български език. Ако трябва да направя преценка на работата си и от гледната точка на преводач, бих казала, че всеки един ден, от първия до последния, докато работех по този проект, бе като едно пътуване. Не беше трудно, а много интересно. Пренесох се в далечни земи, докоснах се до непознати култури и най–безценното – научих много нови неща. Разчитах изцяло на помощта на автора, тъй като между нас не стоеше никоя издателска къща като посредник. В първоначалния стадий на всеки превод, преводачът е преди всичко читател. Бих желала да изразя мнението си за книгата като читател, споделяйки моето най–първо впечатление. Ръкописът, който ми изпрати Марк, започваше с цитата на Виктор Юго:„Думите са тайнствените посетители на душата”. Убедена съм, че след като прочетох този ред, вече знаех, че всичко останало ще ми хареса. И не сгреших. Изкуството да откриеш себе си е първата от поредицата книги, проследяващи преживяванията на Куси, една малка пастирка от Андите, по време на пътуването ѝ към нейния вътрешен свят. В отделните части на тази поредица, тя се среща с различни персонажи, които ѝ помагат да вникне в едно много древно познание. Символите на четирите основни елемента, комбинирани в глифи и основните архетипи, заложени във всеки един глиф правят възможен диалога на Куси с нейното вътрешно ‘Аз’. Действието се развива в Андите, гръбначния стълб на Майката Земя. И както е написал самият автор в епилога на книгата „по този начин, търся сближаване с една земя, на която не съм се родил, но чувствам като моя родна. На езика кечуа на онези, които се стремят да изградят такива мостове, им се казва чака рунас (мъж или жена мост). Това са мостове, които пресичат пространството, за да обединят различни култури, но също така и времето, за да ни свържат с миналото, което сме имали и бъдещето, което желаем.”

Марк Торра е автор на множество публикации и също така на книгите: Мастай, алхимия на преоткриването, Анатомия на душата при инките и Изкуството да откриеш себе си. Освен това, той посвещава голяма част от времето си на разработването и привеждането в действие на различни социални и екологични проекти в слабо развити страни. Родом е от Урус, малко селце, разположено в Пиринеите. След завършване на висшето си образование в Университета на Барселона, напуска Испания. От 1995 г. до сега е живял и работил в различни държави от петте континента. Така, той влиза във връзка с различни култури и начини на мислене и най–вече с хора, които той нарича ‘хора на земята’. Именно благодарение на тях, той усвоява един по–различен модел на възприемане на живота и достига до извода, че бъдещето на планетата зависи от нашия капацитет да прилагаме на практика идеите, с които другите култури могат да ни обогатят. Авторските му съчинения, обикновено са свързани с философското течение спиритуализъм и с нови тенденции, жанрове, които разработва чрез разказа и есето. Не можах да се стърпя да не започна интервюто с въпрос, свързан с езика, на който твори Марк.

А.Л.Л.: Спомням си, че когато ми изпрати стиловите правила за превода на книгата, ми привлече вниманието факта, че си започнал да я пишеш на каталунски език, но си я завършил на испански. А след като си превел книгата на английски, си направил някои модификации направо на този език. На кой език се чувства най–добре Марк Торра, когато пише: каталунски, испански, английски, някой друг?

М.Т.: Зависи от това, какво пиша. Например, когато се отнася за художествена литература или есета, ми е по–удобно да го правя на каталунски или испански, докато научните статии винаги ги пиша на английски език. В случая на Изкуството да откриеш себе си и Мастай, алхимия на преоткриването, първата ми книга, беше така, както го описваш по–горе. Превода от един на друг език ми позволи да подобря текста. Всеки един език добавя по нещо от себе си и ако писателят се справя с лекота с превеждането на ръкописа, от един на друг език, той може да използва това като още една възможност за доизглаждане на творбата си.

А.Л.Л.: Живял си в много страни от цял свят и си опознал техните култури и традиции. Съгласен ли си, че човек не е от там от където е роден, а от където протича живота му, но въпреки това трябва да поддържа винаги жива връзката с корените си?

М.Т.: Ще отговоря на този въпрос, използвайки езика на четирите основни елемента. Нашите корени съответстват на елемента Земя. Онези, в чиито характер доминира този елемент, имат нужда да поддържат силна връзка със своя произход, с тези корени. Те са като растения, които не желаят да бъдат пресадени. Докато онези, при които липсва елемента Земя, чувстват, че нямат корени и се движат от място на място. Първите обикновено са по–методични и по–предпазливи, докато вторите са по–спонтанни и по–дръзки. И разбира се, винаги трябва да поддържаме връзка с нашите корени, но едновременно с това да се обогатяваме от мястото, където живеем, да се адаптираме към него по съвсем естествен начин и без да страдаме по земята, от която сме дошли.

А.Л.Л.: Изкуството да откриеш себе си или първата част на книгата за камъните куйа е твоята последна книга. Куйите ни направляват да окрием пътя към себе си и ни показват как да се свързваме със заобикалящия ни свят. Може ли да се каже, че те са начин на живот?

М.Т.: За мен камъните куйа са много неща, зависи от това, как подхождаме към тях.

За тези, които го правят чрез науката и рационализма, те са инструмент, който им помага да вникнат в петте фундаментални, според мен, отношения в природата. И този инструмент им позволява да ‘нарушат’ законите на разума. Законите, които науката използва в настоящия момент произлизат от Аристотел и смятам, че те до известна степен, ограничават нашия потенциал на разсъждение, базирайки се върху едни неправилно изтълкувани взаимодопълване и противопоставяне. Да разсъждаваме означава да свързваме едно нещо с друго, но ако нашата представа за основните типове взаимоотношения, съществуващи в природата, не е точна, следователно изводите, до които достигаме в нашето разсъждение също няма да бъдат точни. Законите на мисленето са нашата оперативна система. Когато се екипираме с подобрената версия на тези закони, бихме могли да приложим научния метод по по–ефективен начин.

За онези, които се приближават към куйите по пътя на изкуството и ритуалите, те представляват начин на изразяване, който им помага да извършват различни ритуали или мандали с цел да завали дъжд или да има мир на света, например.

Онези, които решават да се доближат до куйите по пътя на философията, откриват в тях една цялостна философска система, основаваща се на приложената на практика логика, която тези камъни ни показват.

Онези, които подхождат към тях от гледната точка на религията, виждат куийте като лъч светлина, озаряващ пътя им. Но за разлика от различните религии и техните догми, куйите не ни казват кое е позволено и кое не, а ни просвещават, помагайки ни да идентифицираме възможните връзки между всичко и всички и естествените закони, които ги ръководят. Това ни позволява да установим, кое е правилното, но не защото сме го прочели в нечии наставления или правила, а защото разполагаме с едно по–добро разбиране на това, как всяко едно наше действие може да засегне както нас самите, така и нашето обкръжение.

Куйите не са начин на живот, а по–скоро ни разкриват една различна логика, с която можем да изтълкуваме по–добре цялата съвкупност от взаимоотношения. Затова не бих казал, че те изискват от нас да променим начина си на живот, ами да се научим да го възприемаме под един нов ъгъл.

А.Л.Л: Архетипите, или основните идеи, заложени в камъните куйа, представляват ли една ценностна система?

М.Т.: Архетипите описват житейски ситуации и различни начини на поведение, по които можем да се държим в тези ситуации. Това ни помага да анализираме двойствения характер на всяка една от ситуациите и нашите способности да се справяме с тях. Например, каква би била нашата реакция пред дадена ситуация, когато тази реакция е с наситена енергия или нехармонична, или в противоположния случай – когато е със слаба енергия и е хармонична. Несъмнено, когато правя усилието да опиша нивото на хармоничност, с което отреагираме при всяка една ситуация или, с което изразяваме нашата способност за реакция, използвам определена ценностна система. Тя ми служи за основа и върху нея изграждам моето разбиране за хармоничност. Точно по същия начин, ако бих търсил да изразя тази хармония, чрез даден музикален инструмент: бих изходил от една музикална гама, която всъщност представлява една тонална система. Интересното при камъните куйа е че те са само един инструмент и всеки един може да го настрои според собствената си ценностна система. Ако моята те въодушевява, това е чудесно, но ако не – можеш да изградиш твоя собствена. В книгата Изкуството да откриеш себе си описвам камъните куйа като инструмент, но не го настройвам според нечия ценностна система. Докато в следващата, озаглавена Ритъмът на душата и върху която работя в момента, настройвам този инструмент според една ценностна система.

А.Л.Л.: А свириш ли на някакъв музикален инструмент?

М.Т.: Душата е музикалния инструмент, който се опитвам да настроя и да свиря на него. Всеки от нас го прави, но много хора не знаят това. Душата е инструмент с четири струни, наречени Земя, Вода, Огън и Въздух и които, за да се настроят добре, не трябва да са нито много отпуснати, нито много затегнати. Може да се каже, че все още съм в процес на настройване на тези четири струни, за да мелодията, която ще изсвиря бъде хармонична.

А.Л.Л.: Книгата се разпространява онлайн и чрез социалните мрежи. Имаш ли усещането, че си постигнал идеалната комбинация: да разкажеш едно много древно познание, използвайки съвременни технологии и по този начин да покажеш още веднъж, че всичко е свързано помежду си?

М.Т.: Мисля, че преди всичко е необходимо да разберем същността на еволюционния процес. Еволюцията се ръководи от взаимодопълването. При нея едно нещо се допълва от друго и така се заражда новото. Еволюционирането ни позволява да се приспособим към обкръжаващата ни среда, но също така и да проектираме реалността, която желаем. Не трябва да забравяме, че освен пасивни субекти, които се адаптират към своето обкръжение, сме и активни субекти, способни да променят тази среда. Комбинирането на старото с новото е начина, по който еволюционира природата. Пример за това е серията от числа на Фибоначи. В нея, всяко следващо число се образува от сумата на двете предхождащи го. Във времевото измерение това означава да сумираме миналото с настоящето и от този сбор да получим бъдещето. Както миналото, така и настоящето могат да ни дадат много и трябва да черпим от тях познания, за да можем да продължим да се развиваме. Онзи, който вижда в бъдещето единствено проекцията на настоящето, без да има в предвид миналото, не еволюционира, а върви към упадък и започва да вижда собственото си унижощение като единствена възможност за зараждането на нещо ново. Това внезапно появяване на новото, чрез разрушаване на старото, се нарича революция. Ако трябва да избирам, предпочитам новото да настъпи по прогресивен начин, а не рязко и грубо и затова се опитвам да разбера уроците, които ни дава миналото. Времето се върти в кръг, така че един миг от най–далечното минало може да съответсва на един миг от най–близкото бъдеще.

А.Л.Л.: В едно от писмата, ти ми коментира, че България е място, на което искаш да обърнеш по–специално внимание. Можеш ли да ни разкажеш нещо повече за това и мислиш ли в бъдеще да посветиш повече време за проучвания по тази тема?

М.Т.: Роден съм в малко село в Пиринеите. В този район преди осем века е съществувало едно духовно движение, наречено катарство. В същия период, в югоизточната част на днешна Франция и Каталуния, се е практикувало изкуството на трубадурите (trovar, дума, която в настоящето означава на каталунски откривам). Катарите са вярвали в прераждането, били са вегетарианци, живеели са в общности и са признавали само две йерархични нива: това на посветените или съвършените и на непосветените. Счита се, че това кредо е възникнало от масовото изселване на богомилите, в резултат на преследването им в България от византийците, които искали да покръстят населението в православната религия. Същите преследвания са претърпели катарите от католическата църква, два века по–късно. Последният посветен катар, преди да бъде изгорен на кладата като еретик, предсказва, че седем века след това, т.е. в нашия век, лавровата клонка ще се раззелени отново. Тази лаврова клонка не е катарството, нито изкуството на трубадурите, което се е практикувало в тези земи, нито кабалата на юдеите, която също се е зародила по това време и в същата географска зона. Лавровата клонка е онова духовно просвещение, което е възникнало през 13 век на територията на предишното Вестготско кралство и в което са взели участие християни, евреи и мюсюлмани. Аз тълкувам камъните куйа и изкуството да откриеш себе си като продължение на това познание, но ги свързвам с древната мъдрост на първите обитатели на американския континент и също така с някои учения от Далечния Изток. Когато книгата беше преведена на български език и оценявайки помощта, която ми оказваш за разпространението й, първото нещо, което видях е отново тази връзка между катари и богомили. Мостът, издигнат между твоята и моята родна земя е все още там и чувствам, че седем века след смъртта на последния посветен катар, ще преминем по него заедно. Вярвам, че България ще изиграе важна роля, тъй като е една много богата духовно страна и тъй като именно там са се зародили много от идеите, които споменах по–горе.

А.Л.Л.: И последният ми въпрос е свързан с вечното търсене на много философи и мислители да разшифроват произхода на доброто и злото. Ти си от тези, които смятат, че човек е добър по природа, или противоположното – зъл по природа?

М.Т.: Добро и зло са две двойствени понятия, което ги прави относителни. Зависят от гледната точка. Но имайки в предвид, че ме питаш за нашето естествено състояние, онова, което притежаваме от първоначалния миг на нашето съществуване, бих казал, че според моите разбирания, това първоначално състояние не е свързано нито с доброто, нито със злото, а по–скоро с невинност, когато го възприемаме откъм положителната му страна и с невежество, когато го погледнем откъм отрицателната му страна. Невинност (чистота) или невежество (незнание) също са две двойствени понятия, но описват по–добре първоначалното състояние на човешкото същество. Ние губим ‘невежата’ невинност, когато тя започва да се смесва с опита и я възстановяваме едва когато успеем да премахнем невежеството в нея. И как го премахваме? Чрез знания, които придобиваме с опита. Както казва английският поет и художник Уилям Блейк „от невинността преминаваме към опита, за да достигнем до невинността, която се намира отвъд опита”. Камъкът куйа, който описва този процес е този на Облака и е съставен от елемента Вода върху елемента Въздух. Първоначалното състояние е невинността, изразена нехармонично, т.е. чрез невежеството. Това ни причинява объркване, незнание. Опитът малко по малко ни носи знания, следователно яснота. Крайното състояние е яснотата, изразена чрез хармонична енергия. В процеса на развитие невинността, която мислехме, че сме оставили назад, отново става необходима, но този път не като противоположност на познанието, т.е. невежество, а като негово допълнение, т.е. като хармоничен израз на това невежество. Когато наистина разберем петте основни взаимоотношения в природата и как те са свързани помежду, се сдобиваме с един много важен инструмент с помощтта, на който можем да започнем духовното пътуване отвъд разума. Така се научаваме да тълкуваме структурата присъща на разума и физическата реалност, която той проектира, да преминем отвъд нея и да открием себе си, нашето истинско аз. Така от гъсеници се видоизменяме в пеперуди. Под формата на човек – пеперуда достигаме до крайния стадий на човешката природа, този който можем да наречем чист или свят.

А.Л.Л.: Благодаря ти от все сърце за отзивчивостта и за това интервю, от мое име и от името на читателите. Желая ти винаги да откриваш вдъхновение – за книгата, която пишеш в момента и за тези, които ще я последват, за всички твои проекти и за всичко, което правиш.

Книгата Изкуството да откриеш себе си се разпространява свободно в интернет.

Можете да я прочетете тук:

https://bul-imaginal.atavist.com/the-art-of-finding-ourselves-book1

или чрез страницата във Фейсбук – Изкуството да откриеш себе си.

Към онези читатели, на които им хареса творбата, авторът отправя покана да направят минимално дарение. Той се задължава да използва насъбраните средства за социални проекти или свързани с опазването на околната среда

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

От Ангрия до Вийет

Posted on by Антоанета Л. Лазарова

Удивителното пътешествие на Шарлот Бронте

 

Настоящата 2016 г. е отбелязана в календара на световната класическа литература с две много важни чествания – 400 години от смъртта на едни от най–великите виртуози на словото: Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир. Днес би било немислимо да говорим за литература, ако тези двама колоси, не ни бяха завещали творчеството си. Не ми се иска обаче, една друга и не по–малко важна годишнина да остане в сянка и забравена от читателите. На днешния ден, преди 200 години е родена английската писателка и поетеса Шарлот Бронте. А знаете ли, че:

  • Шарлот е третото от общо шест деца. Тя е имала 4 сестри и един брат. Баща им, известен със строгия си и твърд характер, бил проповедник в малки селца в района на Йоркшър. Това обаче, не попречило неговите деца да получат много добро за времето си образование и да бъдат възпитани с идеите на романтизма.
  • През 1820 г. бащата на Шарлот е назначен като свещеник в Хауърт. Семейството се премества да живее там и малките Бронте започват да съчиняват истории за въображаемите си кралства: Ангрия, принадлежащо на Шарлот и Брануел и Гондал, собственост на Емили и Ан.
  • Младата Шарлот била голяма почитателка на произведенията на Лорд Байрон и като цяло, творбите на сестрите Бронте били силно повлияни от духа на романтизма. Дори, според някои литературоведи, много повече от тези на Джейн Остин, която въпреки че е една от ярките представителки на това движение, съхранявала все още литературните традиции от началото на 18-ти век.
  • В семейния дом в Хауърт са написани романите, които ще обезсмъртят завинаги две от сестрите Бронте – Джейн Еър на Шарлот и Брулени хълмове на Емили. Уединеният им живот там е оказал голямо влияние върху естетиката на тези творби. Написани в почти готически стил, те ни пренасят във времето и без да разберем как, се сливаме с мрачните пейзажи, дъждовните и ветровити дни, обширните пусти равнини, крайбрежните тресавища и цялата тази тъга.
  • Безспорно, не е било необходимо сестрите Бронте да живеят в някой от големите английски градове, за да разшифроват как действат човешкото тяло, разум и душа. От персонажите им стигаме до извода, че са познавали твърде добре характерните черти на различните обществени прослойки. С твърде напредничави за времето си идеи, сестрите се различавали от техните съвременнички, защото не мислели за женитба и живеели сами.
  • От кореспонденцията им научаваме, че не са били никак странни, напротив, били съвсем обикновени жени, с добре развито чувство за хумор. Те изпратили своите първи творби на издателите си, с псевдоними, които били мъжки имена, защото смятали, че ако използват истинските си имена, биха били станали жертва на предразсъдъци и съответно погрешно оценени.
  • През твърде краткия си житейски път (38 години) Шарлот Бронте е написала 4 романа и голям брой стихотворения и кратки разкази. Последният ѝ роман, Вийет, разказва как главната героиня пристига в измисления от писателката град Вийет, където започва работа като учителка по английски език. В този роман, както и при Джейн Еър, разказът се води отново от първо лице.
  • Домът на сестрите Бронте в Хауърт е превърнат в къща–музей.
  • Съществуват многобройни версии на романа Джейн Еър в киното, но странното е че няма нито един биографичен английски филм за сестрите Бронте. Единствената лента, пресъздаваща живота им, е френският филм „Сестрите Бронте” (1979 г.) на режисьора Андре́ Тешине́ , с Изабел Аджани в ролята на Емили и Изабел Юпер в ролята на Ан.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Поезия с дъх на пролет

Posted on by Антоанета Л. Лазарова

 

На 15 ноември 1999 г., почти на прага на новото хилядолетие, ЮНЕСКО обявява 21 март за Световен ден на поезията. На този ден в цял свят се организират различни мероприятия и колективни четения, в чест на поезията, не само като литературен жанр, но и като форма на възприемане на живота. Това е ден за размисъл върху силата на поетичния език и импулсиране на творческите способности, заложени във всеки един от нас. Можем да наречем поезията ‘майка’ на литературата, тъй като са открити поетични творби, датиращи от около 20 век пр.н.е., а според някои изследователи дори още преди да е съществувала писмеността. Оттогава до ден днешен, поезията продължава да ни ухажва, вълнува и завладява с характеризиращите я култ към красотата, силен емоционален заряд и израз на естетическо чувство.

Световният ден на поезията съвпада с настъпването на пролетта. Нека отбележим този двоен празник с прочита на едно стихотворение. За целта подбрах една от Римите на Густаво Адолфо Бекер. Нямам някаква специална слабост към този автор, но по–скоро намирам известен паралелизъм между пролетта като концепция и романтизма като литературно движение, чийто ярък представител е Бекер.

Романтизмът, в изкуството като цяло, се характеризира най–вече със скъсването с традициите и стереотипа на класицизма и рационалното мислене, давайки приоритет на чувствата. Безспорно, революционният му дух се дължи на непрекъснатото търсене на истинската свобода. Романтизмът е начин на възприемане на природата, човека и живота. Той е новото, променящото се, неизразимото вътрешно усещане. Също както пролетта е обновяването, светлината и зараждащият се живот.

Други поети романтици, които силно препоръчвам са: революционера Христо Ботев, несравнимия Едгар Алън По, магнетичния Александър Пушкин, непринудения Робърт Бърнс, загадъчната Росалия де Кастро и Уилям Блейк – истинският артист.

Ðåïðîäóêöèÿ ëèòîãðàôèè ïîðòðåòà ïîýòà Àëåêñàíäðà Ñåðãååâè÷à Ïóøêèíà ðàáîòû õóäîæíèêà Îðåñòà Êèïðåíñêîãî.

Превеждането на поезия е може би една от най–трудните и непосилни задачи за един преводач. Звучи като парадокс, че именно най–първичният литературен жанр е и най–сложният за пресъздаване на друг език. Изхождайки от принципа, че в литературния превод е изключително трудно да се постигне точно съответствие между двата текста, при превода на поезия това се превръща в химера. Превежданите творби подлежат на предварителен анализ, при който се вземат под внимание наличието или липсата на рима, групирането на стиховете в строфи, дължина на строфата, метричност и т.н. Веднъж завършен този анализ, се взема решение кои от тези характеристики да се запазят и кои да се ‘пожертват’ с цел да се достигне до максимално смислово и изразно съответствие между двата текста. Все по–често срещана е практиката да се включва и оригиналния текст в преводните книжни издания на поезия, за да читателите, които го предпочитат, се насладят на звученето на двата варианта.

Ето и обещаното стихотворение, в превод и оригинал…

Рима IV

Не казвайте, че лирата богатство вече няма
че думи не намира и безмълвна тя остава;
Дори и да няма поети, ни рима,
винаги поезия ще има.

Докато вълни от светлина в целувката
запалени трептят далече там;
Докато разкъсаните облаци на слънцето милувката
облича ги, със дрехи от злато и от плам;
Докато ефирът носи в своите недра
ухания, хармония ненарушима,
докато има пролет на света
и поезия ще има!

Докато науката не смогва да открие
на живота извора конкретен;
и морето или небесата бездна крият,
която хората не могат да пресметнат;
Докато светът напред върви, безкраен,
без да знае накъде отива;
Докато има за човека вир потаен
и поезия ще има!

Докато усещаме, че радва се душата,
но устните усмивка не разтваря;
Докато се плаче, без да замъгли тъгата
зеницата във която този плач изгаря.
Докато още разумът ни, и душата,
се борят и във лято, и във зима;
Докато вяра, спомени, таят сърцата
и поезия ще има!

Докато има и очи да отразяват
очите, които ги гледат;
Докато устните с копнеж се отзовават
на устните, които копнеят;
Докато в целувка могат да се слеят
две души объркани, раними;
Докато поне една красавица живее
и поезия ще има!

Превод от испански: Христо Радичев

Rima IV

No digáis que, agotado su tesoro,
de asuntos falta, enmudeció la lira;
podrá no haber poetas; pero siempre
habrá poesía.

Mientras las ondas de la luz al beso
palpiten encendidas,
mientras el sol las desgarradas nubes
de fuego y oro vista,
mientras el aire en su regazo lleve
perfumes y armonías,
mientras haya en el mundo primavera,
¡habrá poesía!

Mientras la ciencia a descubrir no alcance
las fuentes de la vida,
y en el mar o en el cielo haya un abismo
que al cálculo resista,
mientras la humanidad siempre avanzando
no sepa a dó camina,
mientras haya un misterio para el hombre,
¡habrá poesía!

Mientras se sienta que se ríe el alma,
sin que los labios rían;
mientras se llore, sin que el llanto acuda
a nublar la pupila;
mientras el corazón y la cabeza
batallando prosigan,
mientras haya esperanzas y recuerdos,
¡habrá poesía!

Mientras haya unos ojos que reflejen
los ojos que los miran,
mientras responda el labio suspirando
al labio que suspira,
mientras sentirse puedan en un beso
dos almas confundidas,
mientras exista una mujer hermosa,
¡habrá poesía!

Gustavo Adolfo Becquer

Какъв по–подходящ завършек за днес от стиха на Бекер:

„…докато има пролет на света и поезия ще има!“

Четете поезия! Творете поезия! Живейте с поезия!

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

Дръжте се! Опасни завои!

Posted on by Антоанета Л. Лазарова

За супергероите, злодеите и езиковия тероризъм…

Днес ще бъда критична, недоволна, възмутена, скандализирана и дори сърдита. Затова ще критикувам, недоволствам, ще се възмущавам, скандализирам и дори ще се сърдя. Но най–вече ще викам за помощ!

Преди известно време чух как майка ми, която смятам за твърде интелигентна и образована жена, възкликна четейки един български вестник:

„В едно изречение, съставено от четири думи, три от тях не знам какво означават.”

Не се изненадах. Трите непознати за нея думи, всъщност бяха английски, но написани с букви от българската азбука. Откъде да подозира тя, че вече трябва да чете български вестници с английско–български речник в ръка. Запазих самообладание и почти забравих случилото се. Междувременно брифинг, екшън, хепънинг, шопинг, трейдинг, мол и други подобни си щъкаха доволни около мен.

По–късно избухна взривът. Детонаторът бе поставен в социалната мрежа, когато почти едновременно елитна издателска къща горещо ми препоръча буктрейлъра на новата си книга и също толкова популярен бар ми предложи новите си брандирани кейсове от естествена кожа.

Можахте току що да си представите моето изражение на учудване, примесено с недоумение, нали?

Потърсих думи, които биха могли да заместят понятието буктрейлър, но вместо това попаднах на дълги статии, обясняващи в какво точно се състои „този иновативен начин за маркетинг и реклама” и не само това. Оказа се, че „тази нова, съвременна тенденция към трейлърмейкърство върху книги може да се обясни и логично да се обвърже с влиянието на стремително развиващата се визуална култура”.

Защо българският език стана непонятен или защо вече не разбираме съвременния, променен български? Реших да се гмурна в необятната морска шир на езикознанието и да потърся някакъв логичен отговор на тези въпроси. Почти щях да се удавя.

Като начало се допитах до българския тълковен речник, където открих следните определения:

  • Чуждица – ненужно заета дума от чужд език, която има съответствие в родния
  • Заемка – дума, заета от чужд език, обикновено за назоваване на ново понятие

Извод: заемките са добрите герои (супергерои, чиито имена предимно завършват с ‘man’), тъй като обогатяват езика и нямат равностоен заместител, а чуждиците са лошите (злодеи с обикновено трудни за произнасяне имена) – опитват се да заместят съществуващите български думи.

Също така, езиковедите говорят за адаптиране на чуждите думи в родния език. Тази адаптация се изразява в оформление на чуждите думи спрямо морфологични, графични, фонетични и синтактични норми на българския език. С дуги думи, можем да говорим за фонетична, граматическа или смислова адаптация. Резултат от процеса на адаптиране на чуждите думи е тяхното последващо асимилиране в разговорния и книжовния език.

С радост установих, че донякъде граматическата адаптация на английските думички е правилно въведена. Например, граматически правилни глаголни форми: аз пействам, ти пействаш, той пейства… ние ъпдейтваме, вие ъпдейтвате, те ъпдейтват.

Въпреки това, критерият за определяне на коя чужда дума е чуждица и коя е заемка продължаваше да ми бъде блудкав и неясен. Например, английската дума уикенд (weekend). Би трябвало да я класифицираме в групата на чуждиците, тъй като има свое съответстие в родния език. Но не смятам, че тя ‘замърсява’ езика ни. Какви асоциации създава в нас един край на седмица? Бих казала: нулеви. Но какво се получава обаче, когато споменем думата уикенд? Хиляди планове за добре прекарано свободно време разцъфват пред очите ни и положителните емоции се превръщат в нещо видимо и осезаемо. Уикендът е желан и дългоочакван, а краят на седмицата е просто един край.

Но да се върна на опитите ми да си обясня все по–масовото използване най–вече на английски думи в нашия език. Реших да потърся значението на термина англицизъм и така може би да ударя в десетката, но отново ударих на камък.

  • Англицизъм – дума или обрат, свойствени на английския език

А на българския…?

Разбира се, терористичните атаки не са от вчера, нито от последните месеци. Още през 2008 г. проф. Владимир Левчев публикува статията „Език, литература и идентичност”, където можем да прочетем:

„Отсъствах от България 13 години и в Америка започнах да пиша на два езика. Но завръщайки се в родината си, с изумление установих колко много английски думи са ме изпреварили – пристигнали са в България докато ме е нямало. Чувам и виждам написани с кирилица думи като имидж, лайфстайл, билдинг и екшън план.”

Осем години по–късно, това явление е в пълния си апогей. И ако продължаваме да употребяваме все повече и повече английски думи, след още осем, можем да помислим за издаване на „Червена книга на застрашените от изчезване български думи”. И дори може някой трейлърмейкър да ѝ направи буктрейлър.

Съвсем нормално и естествено е всеки един език да се развива, обновява, модернизира и еволюционира и нямам нищо против това. Но тези нормални и естествени процеси не включват безразборното, гротескно и лишено от логика и критерии изписване на английски думи с кирилица, когато съществуват техни български съответствия. Защо всеки път, когато отварям страница в интернет имам странното усещане, че ми насочват пистолет? А те просто ме предупреждават: „Този сайт използва бисквитки”.

Ами или страницата използва бисквитки или сайта – кукис. Не е ли така?

Възможно ли е както цивилизацията някога, през 21 век да сме криворазбрали и езиковата модернизация и глобализация?

Изписването на английски думи с кирилица и интегрирането им с лека ръка в книжовния език не е признак на жизненост на езика, както се опитват да ни убедят някои ерудити от БАН. Напротив, този процес е по–скоро инволюция, отколкото еволюция.

Преди няколко дни отпразнувахме националния празник на България. Само един щрих във връзка с честването. Къде се изгубват патриотичният дух и националното съзнание при ежедневното упражняване на всичкия този езиков тероризъм? Защо вместо да развяваме знамена, да се бием в гърдите и порицаваме чуждите нации, не насочим тази енергия към съхраняване на родния език и култура?

Учители, писатели, културни дейци, книгоиздатели, рекламни агенти, журналисти и всички, работещи в средствата за масова информация, моля Ви! Всеки път, когато трябва да напишете английска дума с букви от българската азбука спрете, помислете и я заместете с нейното съответствие.

Ако не, да се хванем здраво, че наистина, идват опасни завои!

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

За началото, идентичността и майчиния език – Част II

Posted on by Антоанета Л. Лазарова

Защо някои автори създават творбите си на език, различен от майчиния им?

Възможно е това да се дължи на факта, че някои от тях израстват в мултикултурни среди и от малки овладяват с лекота два или три езика. Други, превърнали се в имигранти, се нагърбват с тежката задача да творят на езика на страната, която ги е ‘осиновила’, за да произведенията им достигнат до по–голям брой читатели.

Ще продължа с някои имена от световната литература, без значение какви са били техните мотиви за вземането на подобно решение. Произведенията им са четени и препрочитани от нас многократно, но може би само в редки случаи сме отдавали значение на ‘малката’ подробност, че са писани на език, който е чужд за техните автори. Мисля, че заслужават двойно признание и както съм казвала и друг път, човешката гениалност е безгранична.

А знаете ли откъде произлиза думата гений?

От латинската genius и означава дух–покровител. Според римската митология, геният се раждал едновременно с мъжа и го съпровождал в житейския му път. Той предопределял съдбата му, оказвал влияние върху характера и способностите му и изчезвал след неговата смърт. За разлика от мъжете, които имали своя индивидуален гений, жените имали един общ и той бил богинята Юнона. В повечето открити релефи и рисунки, гениите са изобразени като крилати младежи, държащи плитка чиния или рог на изобилието. От тях произхожда и християнското вярване за ангелите–пазители. Гении са имали не само мъжете, а и селата и градовете, местностите и предметите. Тъй като геният определял човешкия ingenium (характер, вродени качества), думата постепенно започнала да се употребява като синоним на вроден талант.

Но да се върнем на нашите литературни гении.

Ако наскоро сте чели някое от произведенията на долупосочените автори, моля оставете коментар с Вашите впечатления.

Джоузеф Конрад Джоузеф Конрад.gif

Авторът на класическите творби Сърцето на мрака и Тайният агент е роден в Украйна, в семейството на разорени полски аристократи. От малък, освен на майчиния му полски, е обучаван на различни други езици, измежду които: руски, френски, латински, гръцки и немски. След смъртта на родителите му, младият Джоузеф заминава за Франция, където живее в продължение на четири години, водейки доста авантюристичен живот. През 1878 г. се включва в английската търговска флота, което му позволява да опознае Африка, Южна Америка и Азия. На 37 години получава британско гражданство и малко след това публикува първия си роман Лудостта на Алмейър. Избира да пише на английски език, който научава на 20–годишна възраст. Това е коствало много усилия на писателя, който имал силно подчертан акцент и немалко ограничения при писането. Веднъж той споделя: „Когато пиша, водя болезнена борба с този език, който не чувствам като собствен, но чиято собственост за съжаление съм“. Твърде възможно е, животът на Конрад в различни страни и неясната му представа за неговата идентичност да са били определящия фактор при избора му на език за неговите творби.

Набоков.jpg Владимир Набоков

Набоков е израстнал в богато руско семейство и също е получил образование на няколко езика. Освен руски, авторът на Лолита е усвоил доста добре английски и френски. С избухването на руската революция, семейството му се премества най–напред в Англия и след това в Германия. През 1940 г. писателят и съпругата му, която е еврейка, заминават за САЩ, за да избегнат разпростиращия се в цяла Европа нацизъм. От този момент Набоков започва да пише произведенията си само на английски език. Лолита е творбата му, получила най–голяма популярност. Началото ѝ често е цитирано като пример за едни от най–добрите фрази, написани някога на английски. Прилагам го по–долу за англоговорящите читатели. Текстът е достоен за възхищение, поради поетичното му, нетипично за прозата звучене.

„Lolita, light of my life, fire of my loins. My sin, my soul, Lo-lee-ta: the tip of the tongue taking a trip of three steps down the palate to tap, at three, on the teeth. Lo. Lee. Ta. She was Lo, plain Lo, in the morning, standing four feet ten in one sock. She was Lola in slacks. She was Dolly at school. She was Dolores on the dotted line. But in my arms she was always Lolita.”

Самюъл Бекет Бекет

Бекет, известен повече с драматургичните си творби, е изучавал френски, италиански и английски език в Тринити Колидж, в родния му Дъблин. След това, пътува из Европа и през 1930 г. се установява окончателно в Париж. Той пребивава там по време на нацистката окупация, като казва, че се чувства „по–добре във Франция по време на война, отколкото в мирна Ирландия”. Въпрос на предпочитания, бих добавила. Пише първия си роман Мърфи на английски език и след това го превежда на френски. След войната започва да твори почти изцяло на френски, включително и пиесата, която се смята за връх в творчеството му – В очакване на Годо. Бекет превежда сам на английски всичките си произведения, написани на френски език.

Джак Керуак Джак Керуак

Истинското име на Джак Керуак е Жан–Луи Керуак. Считаният за един от най–важните американски автори на ХХ век е син на канадски родители от френски произход. И както е логично, майчиният му език е френския и по–точно, диалект, който се говори в провинция Квебек. До 6–годишна възраст не е учил англиийски език и е започнал да го говори по–свободно в края на юношеските си години. Първите му произведения са написани на френски език. Дори една от най–известните му творби По пътя е започната на френски и след това, завършена на английски. Изборът на Керуак да пише на този език е повлиян най–вероятно от литературните среди, в които се е движил – членовете на т.нар. бийтпоколение.

Емил Чоран Чоран.jpg

Чоран е румънски философ и е написал първите си произведения на румънски език. На 17 годишна възраст започва да учи философия в Букурещкия Университет, където усвоява доста добре и немски език. Това му позволява да чете Кант, Шопенхауер и най–вече Ницше в оригинал. През 1937 г. продължава образованието си в Париж – град, в който прекарва по–голямата част от живота си. Оттогава до неговата смърт през 1995 г., Чоран пише изключително само на френски. Негова е мисълта: „Без националност – възможно най–добрият статус за един интелектуалец”.

Кундера Милан Кундера

Милан Кундера е чешки писател, който пише както на родния си чешки, така и на френски език. Той е един от известните интелектуалци по време на Пражката пролет през 1968 г. Изказванията му срещу окупацията на Чехословакия от войски на Варшавския договор довеждат до забрана на неговите произведения и до изключването му от Комунистическата партия. През 1975 г. Кундера е поканен да преподава в университета в Рен, Франция и се установява да живее там. Интересното при Кундера е, че той пише романите си на чешки език, а оставя френския за есетата. През 1984 г. написва в Париж, на чешки език, един от най–известните си романи – Непосилната лекота на битието, който едва през 2006 г., 22 години по–късно, бива публикуван и в Чехия.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

 

За началото, идентичността и майчиния език – Част I

Posted on by Антоанета Л. Лазарова

Функционирам благодарение на ненаписани списъци с добри намерения за новата година. И това, може би, е единственото положително нещо, с което свързвам абсурдния маратон от новогодишни празници, пробуждащ в мен не малко противоречиви емоции.

Така че, ето ме тук, изправена пред едно ново начало, лице в лице с едно ново предизвикателство.

Нова година – нов списък – нов блог.

Малко преди да взема това решение и четейки за твърде сложното, но не и невъзможно, равновесие в литературния превод, се натъкнах на следния цитат от преводачката Малика Ембарек Лопес:

„И не е ли във всеки случай преведеният текст слово, изпратено на заточение или по–скоро, думи, преселили се на чужда земя. Когато носиш в себе си две култури – и всичките техни звучения – ти превеждаш непрекъснато. Винаги се движиш от бряг на бряг, пресичайки граници. Няма защо да избираш между тях, достатъчно е те да са в хармония. Изглежда лесно, но е възможно да се превърне в един от подвизите на Херкулес. Може да е благословия и едновременно присъда.”

                                                          Malika Embarek Lopez “La palabra transterrada”

За разлика от авторката, не съм се родила с две култури, но като стотици хиляди други хора, живея с тях от много дълго време. От бряг на бряг, пресичайки граници, изграждайки мостове в търсене на хармония.

Именно в този дух на интеграция ще бъде насочен и настоящият блог, но интеграция, погледната през призмата на словото. Думите ни правят автентични и в същото време идентични едни с други. Нямам за цел този проект и предоставената информация да бъдат от интерес само за професионалисти, занимаващи се с литературен превод. Напротив, никога не са ми харесвали тесните, затворени професионални кръгове. Идеята ми е всеки един читател, дори и съвсем случайно попаднал тук, да открие нещо интересно и полезно за себе си. И се надявам това откритие (както самото име на блога подсказва) да бъде за него една истинска серендипия – от английската дума serendipity.

Serendipity означава щастлива и неочаквана находка, възникнала при търсенето на нещо друго. Също така, способност да се откриват случайно ценни и интересни неща. В общи линии, нещо като случайност или съвпадение.Трите принца на Серендип Думата започва да се употребява в английския език в средата на 18 век и произхожда от една традиционна персийска приказка със заглавие Трите принца на Серендип. Серендип е старото персийско име на остров Цейлон, разположен в днешна Шри Ланка. Приказката разказва за пътешествията и приключенията на принцовете и как те неведнъж попадали в трудни ситуации, но винаги ги преодолявали с помощта на невероятни случайности. За съжаление, в българския език думата серендипия не съществува, нито съществува неин точен еквивалент. Но съм сигурна, че има много български думи, описващи различни състояния или усещания и които нямат точен превод на определен чужд език. Ако се сещате за такъв пример, моля оставете коментар.

 

И както е редно за една първа среща, ми се иска да разчупя леда с нещо интересно и в същото време свързано с всичко споменато по–горе.

Писането на литературни или научни творби е една почти недостижима способност и затова малко хора успяват да я овладеят. Еднакво трудни са и правилното изразяване и писане на втори, трети или четвърти език, различен от родния. Някои писатели обаче, упорстват в комбинирането на тези две трудности. И казвам упорстват, защото за да се твори на език, различен от майчиния, е необходимо не само безпогрешно владеене на неговата граматика и лексика, а също така и едно задълбочено разбиране на всички онези тънкости, които се включват към ‘серийните елементи’ на майчиния език: двусмислени изрази, асоциации, игри на думи и стилове. Ще дам няколко примера за известни писатели, които не са творили само на родния си език.

Цветан ТодоровИска ми се да започна с Цветан Тодоров – философ, писател и литературовед, роден в София и който в последствие живее и твори във Франция. Именно неговата личност и книгата му На чужда земя (L’homme dépaysé, 1996) ми привлякоха вниманието и така да се каже, ме вдъхновиха за последващото проучване. 

Цветан Тодоров е роден през 1939 г. и е син на основателя на Българския библиографски институт, Тодор Боров. Следва български език и литература в Софийския Университет и през 1963 г. заминава като стипендиант за Париж. През следващите няколко години завършва докторската си дисертация и окончателно се На чужда земяустановява във френската столица. Той пише всичките си произведения на френски език, като след 1984 г. някои от тях се превеждат и на български. Тодоров е гражданин на двете Европи – източна и западна и се самоопределя като човек без земя. В своите книги говори за истината, доброто и злото, справедливостта, паметта, откъсването от родната земя, срещата между различни култури, живота си в България и Франция и любовта си към литературата. Негова фикс идея са пресичането на граници, прескачането на бариери, обединяването на различни сфери, привидно несъвместими, на езиково или културно ниво. Интересува се от пресечните точки, нюансите, т. нар. ‘сиви зони’. Именно там, той търси отговор на един единствен въпрос: Как да живеем?

Следва продължение.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!