Който и да е преводач е чувал тази италианска фраза (Traduttore, traditore!), която в превод на български език означава Преводач, предател! Няма да се спирам на причините, довели някого или някои до това възклицание. Но ако запитаме случаен италианец, той би направил следната лингвистична интерпретация: преводът предава (оригинала) или е възможно да бъде предателски. Да, разбира се. Въпросът е да се намери идеалното равновесие между оригинал и превeден текст; преводът нито да бъде буквален, нито да се отклонява много от смисъла на оригинала. Но къде се намира тази тънка линия, която разделя предаността от предателството, преводът дума по дума от превода смисъл по смисъл? За съжаление са твърде малко тези, които са я открили и са знаели кога могат да я прекрачат и кога не.

Днес, в международния ден на преводача и с единствената цел да празнуваме, а не да критикуваме, ще ви занимая с живота и творчеството на някои от великите писатели/«предатели». Твърде обичайно е писатели, поети или драматурзи в някой момент от творческата си кариера да се посветят и на литературния превод. Или обратното, литературни преводачи, рано или късно, да осъзнаят склонността си към писането като изкуство. Именно на тях, на тези творци с по–силно изразена чувствителност към литературата, писали и превеждали на различни континенти и през различни исторически епохи, е посветена днешната публикация.

Ще започна с може би един от най–големите:

Хулио Кортасар. Аржентински писател, преводач и интелектуалец, прекарал голяма част от живота си във Франция поради военната диктатура в Аржентина. Авторът на Игра на дама (превод на български Стефка Кожухарова) и Лотарията (превод на български Мария Пачкова) е смятан за един от авторите с най–новаторския и оригинален стил за своето време. Съдържанието на произведенията му преминава границата между реалното и фантастичното и затова името му се свързва предимно с вълшебния реализъм и дори със сюрреализма. Кортасар превежда от английски език цялото творчество на Едгар Алън По, автор към който проявява възхищение още от малък. Също така е негов преводът на испански на Робинзон Крузо на Даниел Дефо.

„Смятам че от съвсем малък моето нещастие, и в същото време щастие, бе да не приемам нещата така, както ми бяха показвани. За мен не беше достатъчно да ми кажат, че това е една маса или че думата майка е думата майка и че там свършва всичко. Напротив, от предмета маса и от думата майка за мен започваше един тайнствен път, който понякога откривах и по който друг път се изгубвах. Накратко, връзката ми, още от детството, с думите и с писането не се е различавала от връзката ми със света, като цяло. Изглежда, че не съм се родил да приемам нещата като някаква даденост.“

Х. Кортасар

Преди да сменя географската ширина ще се

спра и на аржентинския есеист, писател, поет и преводач Хорхе Луис Борхес. Кортасар и Борхес са изпитвали взаимно възхищение от произведенията на другия, въпреки непреодолимите им идеологически различия. Считан за един от ерудитите на 20 век Хорхе Луис Борхес е автор на многобройни есета, разкази и стихотворения. Фантастични онтологии, синхронни родословия, утопични граматики, измислени географии, множество универсални истории, логични приказки за зверове, етични повествования, въображаеми математики, теологични драми, геометрични изобретения и измислени спомени са само част от необятните пейзажи, които творбите на Борхес предлагат не само на по–ученолюбивите, но и на случайния читател. Някои от изданията на български език са: История на вечността (превод на български Румен Стоянов), Книга на въображаемите същества (превод на български Теодора Цанкова) и Избрани есета (превод на български Анна Златкова). Негово е твърдението, че преводът може да надмине по качества оригинала и че не е необходимо стопроцентово придържане към оригиналния текст, с което си спечелва критиките на поддръжниците на теорията, че преводачът трябва да е невидим и е обявен за твърде краен в ролята си на литературен интерпретатор. Борхес превежда, променяйки едва доловимо, творби на Оскар Уайлд, Франц Кафка, Джеймс Джойс, Ръдиард Киплинг, Андре Жид, Уилям Фокнър, Уолт Уитман, Вирджиния Улф, Джек Лондон, Джонатан Суифт, Хърбърт Уелс и много други.

Нека се пренесем в 19 век и на стария континент.

Един от ярките представители на френския символизъм е поетът, критик и преводач Шарл Бодлер. Включен е от Пол Верлен в групата на ‘прокълнатите поети’, поради бохемския му, пълен с ексцесии, начин на живот и поради темата за злото, с която са пропити голяма част от произведенията му. Стихосбирките Цветя на злото и Малки поеми в проза са последвани от произведението му Изкуственият рай, посветено на преживяванията на автора под ефекта на хашиша и опиума. Превежда голяма част от творбите на Е.Т.А. Хофман и Едгар Алън По, от който е силно повлиян.

Прехвърляйки се на родна земя не мога да оставя встрани

големия писател, преводач и общественик Алеко Константинов, известен също така с псевдонима Щастливеца. Роден през 1863 г. в град Свищов, младият Алеко завършва средното си образование в руския град Николаев, а след това и Новорусийския университет в Одеса. Автор е на пътеписа До Чикаго и назад, на уникалния роман Бай Ганьо и множество фейлетони. Сред преведените от него литературни творби се открояват: от руски – Полтава, Цигани и Бахчисарайски фонтан на А.С. Пушкин, Демон и Беглец на М.Ю. Лермонтов, Руските жени и Кой е строил железния мост на Н.А. Некрасов и от френски – Тартюф на Молиер. Алеко Константинов е застрелян на 23 май 1897 г., едва на 34-годишна възраст, и с това убийците му слагат край на живота на един от най–големите български таланти.

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!

Из фейлетона Страст, 1895 г.

Последният пример, който ще дам 

и за който може да се каже, че е наш съвременник, идва от далечната Япония. Харуки Мураками е писател и преводач, роден през 1949 г. в Киото. Считан за важна фигура в постмодернизма Мураками пише романи, разкази, есета и също така, детска литература. Творбите му, често критикувани от защитниците на традиционните японски съчинения, се определят за сюрреалистични и се характеризират с концепции като фатализма, например. В периода от 1979 г. до 1982 г. младият автор публикува Трилогията на Плъха, съставена от трите романа Чуй как пее вятърът, Флипер, 1973 и Преследване на дива овца. Широкото признание за Мураками идва след написването и отпечатването на Норвежка гора. Някои от авторите, които той превежда на японски език и които смята за свои учители са Реймънд Карвър, Ф.С. Фицджералд и Джон Ървинг. Харуки Мураками е отличен с множество литературни награди и години наред е сред номинираните за Нобелова награда за литература.

Ще се радвам, ако някои от изброените автори, както превеждали, така и превеждани, са сред любимите ви. Ако не е така, избрахте ли си вече коя ще е следващата книга, която ще прочетете?

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!