Литературните творби, дори и тези, които не са дефинирани като исторически романи и които нямат ясно доловима историческа тематика, пряко или косвено се превръщат в едни от–най достоверните исторически извори. Писатели и поети, чрез своите истории, разказани от позицията на съвременници на заобикалящото ги общество, преднамерено или неволно стават свидетели на бита, културата, нравите и социално–политическите характеристики на всяка една епоха, на всеки един времеви отрязък.

Днешната ни среща е посветена именно на първородната връзка между тези две сфери от човешкото познание и творчество, до такава степен изначална, че не можем да мислим за литература без да мислим за история и обратното.

За целта имам удоволствието да разговарям с писателя Владимир Зарев – един от най–изтъкнатите представители на съвременната българска литература и който най–добре би могъл да анализира поставената тема.

Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в град София. Завършил е българска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Главен редактор е на елитното литературно списание „Съвременник”. Любовта към литературата и историята му е предадена от неговия баща – Пантелей Зарев, професор по история и теория на литературата в Софийския университет, един от най-изтъкнатите български литературоведи за всички времена. Владимир Зарев е автор на множество творби, по–голямата част  от които са романи. Между тях: националният епос – трилогията „Битието”, „Изходът“ и „Законът“, „Разруха”, „Светове”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Орлов мост”. Негови произведения са преведени и издадени в Германия, Австрия, Русия, САЩ, Чехия, Турция, Полша, Унгария, Румъния, Украйна, Сърбия, Хърватия, Албания. През 2006 г. романът „Разруха” е издаден от престижното издателство “Кипенхойер и Вич” в превод на немски език от Томас Фрам. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика и читатели. Втора програма на националната немска телевизия прави филм за автора, наречен „Българският Балзак” и го излъчва многократно в предаването си за култура „Фьоникс”. Литературните наблюдатели от всички немскоезични медии са единодушни: „Владимир Зарев е изключително явление в българската и в европейската литература“ и често е сравняван с Балзак, Томас Ман и Достоевски. Негови творби са номинирани и стават носители на престижни литературни награди.

Днешната публикация ще акцентира върху два от романите на Владимир Зарев: Разруха и Орлов мост и върху недалеченото минало на България, към което те ни отвеждат. Романът Разруха е издаден за пръв път през 2003 г. от Пет плюс и последното му дванадесето издание от 2016 г. е на Издателска къща Хермес. Орлов мост излиза по книжарниците през 2015 г., издаден отново от Издателска къща Хермес. Хронологически, малко повече от десет години делят написването на двата романа, а литературното пространство пресъздадено в тях се вписва между преломната 1989 г. и протестите през 2013 г.

Предлагам ви едно пътуване през времето, макар и твърде кратко, при което няма да търсим паралелизми или различия между двата романа, а ще се фокусираме върху ролята на писателя при написването на автентични исторически документи, препредавани от поколение на поколение.

За презентацията е нужен JavaScript.

А.Л.Л.: Още на първа страница от книгата Разруха четем: „Изглежда, нашият живот се състои от подробности, които за да възприемем и осмислим, трябва да забравим. Това, което не забравяме, всъщност ние сме си го измислили сами.” И по–нататък „Спомените са нашето доизмисляне на себе си”. Ако се опитаме да разтълкуваме тези думи не от гледна точка на индивидуалните спомени на всеки от нас, а през призмата на историческата памет на една нация, по какъв начин литературните творби «доизмислят» обществото?

В.З.: Ежедневието ни поглъща и повлича като река, за да бъде  овладяно цялото чудовищно  и променящо се течение на битието, трябва да го спрем и да го утаим в себе си, да го превърнем от протичащ филм в снимка. Така от една страна ние сме принудени да участваме в общия живот, но от друга всъщност превръщаме това участие в свой живот, доизмисляме го, за да го направим наистина единствен и неповторим. Нашият живот наистина се състои от подробности, които за да възприемем, опитомим и осмислим, трябва да забравим, да ги заменим със своите субективни усещания за тях, за да ги превърнем в част от себе си, в спомен. В това привидно противоречие се крие същността и истината за човешката памет. Колкото до втората част на въпроса Ви, тя се отнася не само до таланта на писателя, но и до неговия морал. Някъде Хераклит казва, че „природата обича да се крие“. Убеден съм, че писателят трябва да има морал в личния си живот, а още повече морал за това, което се случва в обществото. Но в художествения текст също като природата той се „крие“, не може, няма право да раздава присъди, да заема страна, да има предпочитания, мисълта ми е, че по своята същност художественият текст е пределно обективен и субективен едновременно. Словото, в което са потопени, в което битуват сюжета и характерите е „природата“ и писателя едновременно, т.е истината и нейната оценка.

А.Л.Л.: Защо смятате че в литературните творби има повече история отколкото във всеки един специализиран учебник? И какво я прави по–достоверна от тази, която в учебниците ни я показват веднъж по един начин, а след това иначе?

В.З.: В художествените творби на писателя незабележимо са вплетени някои от съдбовните исторически събития, проблемите, начина на мислене и чувстване на неговия съвременник. Писателят наистина е биограф на времето си, но той разказва случващото се в своето настояще чрез човешките характери, чрез драматичната съдба на описаните от него герои. Ето защо неговият развълнуван разказ остава актуален и не губи обществената си, емоционалната си и разбира се естетическата си значимост дори след много години, когато текста му се превърне в разказ за миналото, защото добрата литература подчинява събитията и злободневието на дълбинното познание за човека. В този смисъл всяка художествена книга в някакво бъдеще се превръща в исторически текст, ала в тази вече „историческа“ книга читателят може да открие проблемите, идеите и типичните черти на днешния си ден, на своето привидно променено съвремие.

И най-важното… През 1986 година случайно попаднах в историческия музей на град Белоградчик и там за първи път научих за помитащото и толкова трагично национално въстание разтърсило Северозападна България през  1850 година. Останах удивен, ще употребя по-силната дума, направо поразен от факта, че това въстание против турските поробители избухва четвърт век преди Априлското, по своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм не отстъпва на Априлското, но за него не се знае нищо. Върху него покълва тишина и то не оставя ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско и най-унизително поражение. Ето загадката, която ме заплени, дълго измъчваше моето въображение и ме накара да напиша романа си „Лето 1850“. В един миг аз осъзнах, че въстанието през 1850 потъва в неизвестност и забрава, именно  защото ги е нямало Захари Стоянов и Иван Вазов, отсъствало е  Словото, което да остави в образи и чувства буната, да подреди в националното съзнание това разтърсващо народно усилие. Освен за окървавените, горещи дни „Лето 1850“ е роман за блясъка и величието на Словото, тъй като Словото освен споделяне и изповед в насилието е и незабрава. Позволих си да разкажа всичко това, защото Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет.

А.Л.Л.: „Прозорците на цяла София до третия етаж са обковани в решетки, няма по–зарешетен, по–приличен на затвор град в света. Живеем в затвора на възмечтаваната свобода, вратите вече не са място за общуване, а преграда, стоманените, боядисани с миниум врати не отварят ничие сърце, а страха ни, те са предназначени да затварят.”

Вие наричате демокрацията в България «избухнала» и «процъфтяваща», а също и «циничен синоним на свободата»… В добавка аз бих я характеризирала като демокрация на парадокса и абсурда. И горепосоченият пасаж, според мен, е една от най–точните метафори в романа Разруха, отнасящи се до този парадокс и този абсурд. Какво стана, защо така се получи, че демокрацията разцъфна така криворазбрана у нас?

В.З.: Някъде в своите знаменити диалози за държавата Платон споменава, че има три възможни форми на управление – тирания, олигархия и демокрация. Естествено като най-съвършена и продуктивна форма на управление той поставя демокрацията, но при изричното условие ако тя има ясни правила и законите важат за всички. Когато тази зависимост е нарушена, твърди Платон, демокрацията в сравнение с другите две форми на управление най-лесно преминава в анархия. Аз твърдя, че в последните двадесет и седем години ние живеем в една умишлено създадена и добре обгрижвана от всички партии  и управления анархия, която позволи да се корумпира цялата възможна държавност от полицията и съда, до народните представители, министрите и висшите чиновници в държавните органи и общините. А това доведе до пълна безконтролност и ненаказауемост, т.е. до смразяваща бедност и отсъствието на всяка справедливост. Някои твърдят, че след десети ноември 1989 година демокрацията възвърна свободата на личността и това е вярно, но ограбеният, натиканият в мизерията и постоянното си оцеляване човек не може да бъде свободен.

А.Л.Л.: Кое според вас настъпва най–напред: вътрешната разруха във всеки един от нас (имам предвид най–вече моралната) и тя отвежда до падението на цяла една нация или обратното – първо тя възниква на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Или този въпрос би могъл да се отъждестви с този за яйцето и кокошката?

В.З.: Кое е първично… яйцето или кокошката? Отговорът е безкрайно прост и сложен едновременно, първична е Божествената идея за кокошката и яйцето. Кое настъпва най-напред: вътрешната разруха у нас или тя се появява на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Според мен тоталната и помитаща Разруха се повлиява от атмосферата и ценностите, които предлага обществото, следователно от прекомерната и ненаситна алчност, от това, че парите се превърнаха в основна човешка ценност, от осъствието на елементарна справедливост и морал. Първоначално обстоятелствата, които ни заобикалят ерозират нашата нравственост, усилват до истеричност първосигналните инстинкти на някои „предприемчиви“ тарикати и разрушават човешката духовност. По-сетне самият едновременно престъпно забогатял и духовно ограбен човек се мъчи да повлияе на окръжаващия го свят, да го корумпира и омърси, да го направи удобен за себе си, за незаконното си богатство и властваща си безнаказаност.

А.Л.Л:  Какъв беше поводът за написването на романа Разруха?

В.З.: Когато се връщах у дома през една студена, мъглива, неприветна зимна вечер на 2002 година аз забелязах пред нашия блок някакъв скитник да бърка в кофата за боклук. Неговата фигура, самото му излъчване ми се сториха познати, вгледах се и познах моят учител по география. Той също ме позна и това ми се видя нетърпимо, защото аз дълбоко уважавах този умен и горд човек. Двамата безмълвно се подминахме, задъхвах се от гняв и мъка, у дома седнах зад компютъра си и написах с огромни букви „Разруха“. „Разруха“ е роман, който разказва как беше съсипана България, как беше ограбен и най-страшното обезмислен труда на няколко поколения българи, но и разказ за това как беше унизена и маргинализирана българската интелигенция.

А.Л.Л.: Чрез думите на главният герой от романа Разруха, Мартин Сестримски, Вие казвате: „Наричат го преход, но преход към какво”. Двадесет години по–късно персонажите от Орлов мост Павел и Юлия и младите хора, участващи в протестите, могат ли да отговорят на този въпрос? Какъв е поводът за написването на романа Орлов мост?

В.З.:   За да бъда съвсем точен ще трябва да започна отдалеч, от драматичната 1968 година, когато войските на Варшавския договор вероломно нахлуха в Чехословакия и задушиха в зародиш начеващата демокрация, която най-вероятно щеше да влее надежда и светлина в живота ни, да даде свобода на хората и да очовечи социализма като му придаде „човешко лице“. Тогава в знак на протест срещу това неоправдано и подсъдно насилие един чешки студент Ян Палах пожертва себе си, той се самозапали и от световната общественост това справедливо беше наречено престъпление срещу човечеството.

През зимата на 2013 година в протежение на няколко месеца у нас в България се самозапалиха и трагически изгоряха десетина човеци и това също беше предизвикано насилие и престъпление срещу човечеството, но никой, нито от родната политическа и олигархическа върхушка, нито от международната демократична общественост не обърна внимание, сякаш жестът на тези мъченици беше напразен, несправедлив упрек към управляващите и дори в някакъв смисъл смешен. Това подсъдно безчувствие, тази морална отъпялост на доведения до нетърпимост либерализъм осакати допълнително демокрацията, то ме ужаси и ме изпълни с омерзение.

През месец февруари на 2013 година започнаха внушителните национални протести, които отново събудиха улиците и площадите и ги огласиха с човешки възторг и с несъгласие. Поводът за тях беше в ужасяващо високите сметки за ток, но причините бяха много по-дълбоки, за тях аз доста говорих при предишните Ви въпроси и не желая да се повтарям. Важното е, че през зимата на 2013 година у нас се създадоха условия за възникването на реално, действащо гражданско общество, а това ме изпълни с неясно облекчение и дори с оптимизъм. Защото само гражданското общество, единението и протеста на всички беше в състояние да озапти несменяемата политическа и олигархическа върхушка, да овладее корупцията и продължаващото ограбване на страната и да възстанови поне донякъде справедливостта. Но сюжетът на романа се породи и освети съзнанието ми, когато една влажна и неприветна вечер отначало забелязах, а сетне с любопитство се вгледах в красива двойка – жената беше на около двадесет и пет години, а мъжът малко по-възрастен. Те участваха активно в протеста, тяхната взаимност беше рожба на протеста, крещяха и ръкомахаха, бяха увлечени от всеобщата глъч, но в същото време несъзнателно се притискаха един към друг, докосваха се по особен начин, бяха част от всички и в същото време съвсем отделни, сякаш бяха сами на улицата. Тогава изведнъж ми хрумна, че те се обичат, че те болезнено, до изнемога са влюбени един в друг, но още не го знаят, дори не го подозират, защото тържеството на протеста, което ги беше събрало, всъщност им пречеше да го разберат. И аз до изнемога пожелах да го напиша, да разкажа за една прекрасна, нежна и нараняваща, ала най-вече невъзможна любов. Всеки от героите има своето минало, своите страхове, грехове и мечти, протестите ги събират, но по силата на обстоятелствата протестите и ще ги разделят.

А.Л.Л.: И в двата романа на фона на събитията, пряко отнасящи се до политическата и социална ситуация в България, изплуват персонажите със своите съдби, лични драми, емоционален свят, пропит с любов, омраза, алчност, чувство за самосъхранение, разочарования, копнежи и т.н. Владимир Зарев се показва като един изключително добър познавач на човешката психика и на човешките взаимоотношения на всяко едно ниво. Твърде успешно той обтяга онази невидима нишка, която дърпа или отпуска ту единия, ту другия от героите и с невероятна прецизност пресъздава психологията на момента. Неговите герои рядко се гледат, но се виждат чрез останалите си сетива, усещат се и читателят успява да се докосне до тях в дълбочина. Кой е най-важният, определящият проблем във Вашето творчество?

В.З.: Най-дълбинно и мъчително дълго ме е занимавал проблема за властта, защото стремежът към властта е основополагащ психологически и социален интстинкт. Човек непрестанно се стреми да властва над някого или над нещо, защото като отнема свободата от другите, нашата власт над тях ни даравя със свобода. Любовта е форма на власт, но и омразата, верността, но и предателството са форма на власт, парите, професионалните и духовните умения, красотата, дори страданието са форма на власт /сакатият например разголва отрязания си крак и така властва над нас, чрез предизвиканото състрадание ни принуждава да му дадем милостиня/. Половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да упражни своята власт над майка си. Всеки голям писател е един очарователен тиранин, който чрез величието на словото властва над нас. Този най-значим екзестенциален проблем аз съм поставил в основата на епичната си фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Ще напомня само, че действието в първия роман на трилогията „Битието“ започва през далечната 1890 година, а в последната част „Законът” завършва през 2007 година с влизането на България в Европейския съюз. Тази огромна панорама от историческо време, сюжетни ходове, чиста измислица и достоверност, от фабулни вплитания и разпади, от човешки характери, максимално езиково напрежение и протичащо национално битие е разположена на близо 2,700 стандартни страници.

Предполагам, че ще ме попитате разрешим ли е проблемът за властта? Мисля, че от лична гледна точка той е донякъде разрешим /или поне изглежда така/ и това може да стане чрез трудния път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение ни е наложено отвън и ние просто сме били насилени, принудени да го приемем. Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, извършен доброволно, и продиктуван от личното ни решение. От обществена и социална гледна точка обаче продължавам да твърдя, че проблемът за властта остава неразрешим, защото дори в най-демократичното общество тези, които управляват са малцинство, те винаги са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до неминуемо противопоставяне и конфликт на интереси.

А.Л.Л.:  Изключително точно е предадена и атмосферата във Вашите романи. Не липсва нито един детайл и затова читателят потъва в нея още с първите страници: цветовете на пейзажите, облеклото, марките, прякорите, музиката, интериорите, менютата в ресторантите… Вашият език е пределно богат, метафоричен и наситен, разкажете как го постигате?

В.З.: Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената! За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История. Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано” в съзнанието ни с думи, ние не само мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не просто възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е завинаги „отворен“, макар и вече „разказан” от миналия му опит, той остава незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно с помощта на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека. За мен езикът е плътта, тялото, но и духът на художественото произведение, пространството и времето в него, той съдържа обилието и красотата на разказаното, а също неговата психологическа сложност, опита на писателя да надникне в магическото, зад елементарно видимото, зад това което се вижда.

А.Л.Л.: Кои са мечтите на Владимир Зарев?

В.З.: Мечтая България да се замогне, да се завърне справедливостта, да се смали непосилната пропаст между чудовищно богатите и чудовищно бедните. Мечтая младите хора и нашите специалисти пръснати по света заедно с техните прекрасни  деца да се върнат в България, в своята родина и в прекрасния ни език. Мечтая още да напиша два романа – единият за красивата и отрупана с мъдрост тъга на старостта, а другият за исихазма, всъщност за съвършенството. За това, че съвършенството е невъзможно, непостижимо за човека, че то е постоянна болка и прилича на хоризонта… колкото повече го приближаваме, толкова той се отдалечава от нас.

А.Л.Л.: Сигурна съм, че мечтите Ви ще се сбъднат и след тях ще се родят други, нови мечти, тъй като, както Вие сам казвате, съвършенството е непостижимо за човека. Благодаря Ви от мое име и от името на читателите за интересните разсъждения, за това приятно, макар и кратко пътуване из необятните ширини на Словото и Историята. Вие сте един истински съвременник на съвременниците си.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

В края на отминалата 2016 г. в испанските книжарници се появи романът на Йордан Радичков Ноев ковчег, издаден от Аутоматика Едиториал и в превод от български език на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Събитие, което можем да определим като истински празник за българската литература, разпространявана на чужди езици, имайки предвид високата литературна стойност на тази творба, нищожния брой български заглавия, достигащи до испанския читател и безспорно – блестящия превод на Виктория Лефтерова.

Виктория завършва испанска филология в Софийския университет през 1994 г. През същата тази година спечелва стипендия за тримесечен курс в Мадридския университет Комплутенсе, организиран от Министерството на образованието в Испания. Установява се в Мадрид, където живее и в момента. Минават години, през които тя се развива в направления, различни от преводаческото поприще, но несъмнено натрупва богат житейски и езиков опит. Дава си сметка, че професията на преводача е тази, която я привлича, вълнува и възторгва, и затова окончателно решава да се върне към нея. Чувства се истински мотивирана и сигурна в способността си да пише на испански език след участието ѝ в екипа за написването на книга, посветена на културните пейзажи на Юнеско.

Всъщност, Ноев ковчег не е първото докосване на преводачката до литературата на Радичков. През 2014 г. отново Аутоматика Едиториал отпечатва Барутен буквар, чиѝто превод също е плод на труда на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Виктория е автор и на пролога към книгата. Само две години по–късно тя приема романа Ноев ковчег като следващо професионално предизвикателство и може да се каже, че се превръща в най–вещия специалист в превеждането на испански език на творчеството на литературния гений.

Днес, отбелязвайки първия рожден ден на Серендипия като блог за литературен превод, имам удоволствието да разговарям с Виктория за професията литературен преводач, за вдъхновението и удовлетворението, което изпитва един истински професионалист, преминавайки по твърде нелесните пътеки на това призвание. Ще започна със задължителния въпрос:

А.Л.Л.: Защо Радичков и защо отново Радичков?

В.Л.: На първо място защото Радичков, въпреки че е един от най-превежданите български писатели и кандидат за Нобелова награда, досега не е превеждан на испански; език, който говори половината човечество. На второ място идват личните причини: защото е един от любимите ми писатели и отдавна исках да го споделя с хората, които ме заобикалят тук, в Испания. И не на последно място, защото представлява голямо предизвикателство за всеки преводач. Интересно ми беше да открия в каква степен е наистина «непреводим» Радичков.

А.Л.Л.: Ако трябва въображаемо да разчленим фигурата на литературния преводач на нейните съставни компоненти с цел да достигнем до същността ѝ и да я разберем по–добре, се досещам за три основни и напълно равностойни «роли» на преводача и това са тези на комуникатор, творец и изследовател. Ако са повече, поправи ме.

В.Л.: Тези са трите му основни роли, те произтичат от самото упражняване на професията. Но, за да се стигне дотам, преводачът трябва да е и организатор на проекта, продавач на идеи, рекламен агент, връзки с обществеността, и какво ли още не, за да стане реалност замисления превод. Необходимо е да накараш много хора да повярват в избраната книга.

А.Л.Л.: Да, права си. Всички тези допълнителни функции са неизбежно продиктувани от механизмите на издаване на българска литература в чужбина.

Нека се върнем към първия компонент, т.е. преводачът като комуникатор. При него е фундаментално литературният преводач да познава изключително добре както изходния, така и целевия език, за да предаде възможно най–точно творбата на читателите. Той предава, свързва, комуникира. Мислиш ли че са необходими единствено познания върху двата езика за постигане на един добър резултат?

В.Л.: Безспорно познаването на двата езика е задължително условие. Но това е разтегливо понятие. Аз мисля, че познавам българския език, и въпреки това, когато превеждам Радичков изпадам в затруднения.  Дори съм убедена, че днес по-младите хора едва ли разбират всичко, за което се говори в разказите на Радичков, отчасти защото са чужди на бита, който се описва там. В този смисъл бях казала в един наш предишен разговор, че преводачът не предава само от един език на друг, но предава и от една култура на друга. Тоест, освен езика като граматически код, е необходимо да се познават културата и светоусещането на двете общности. Там се осъществява същинският превод.

А.Л.Л.: Можем да определим литературният преводач и като «творец под прикритие», съчетаващ две много–важни качества: талант и дисциплина. Заедно с писателя той е съавтор на преведената книга, един вид я пренаписва, придържайки се към художествения стил на оригинала. Съгласна ли с това и в какво откриваш вдъхновението, когато превеждаш/пишеш, ако това е възможно да се опише с думи?

В.Л.: По принцип преводачът не би следвало да «пренаписва» книгата, но практически резултатът е този, въпреки че споровете на теоретиците тук са много. «Пресътворяването» на текста при вливането на съдържанието му в друга езикова норма е неизбежно според мен. По тази причина дори художествения стил не винаги може да бъде изцяло запазен, защото нормата не го позволява. Така се случи именно с Радичков и с характерната за него повторителност в изреченията. Този похват трябваше да бъде жертван в името на това преводът да бъде четим на испански.

Що се отнася до вдъхновението, то идва със самата творба. Не бих могла да преведа по същия начин книга, която не ме вълнува. Може би това потвърждава тезата, че преводачът емоционално съпреживявава и претворява текста.

А.Л.Л.: Третият компонент и за мен лично най–привлекателният е «ролята» на преводача като изследовател. Как би обобщила протичането на проучвателния процес при превода на Барутен буквар и след това на Ноев ковчег? И също така, би ли споделила някой интересен момент от «кухнята» на това изследване?

В.Л.: За мен това също е един от най-интересните и обогатяващи компоненти в работата ми. За определени термини ми се е налагало да търся информация на най-невероятни места, което пък ме е срещало с интересни хора. В момента имам голям набор от архивни наръчници по земеделие и скотовъдство на испански, включително преводи на римски такива. А за думите от Северозападния край, които употребява Радичков, се регистрирах в един форум, http://www.severozapad.org/. Спомням си, че много ме мъчеше един термин «червива вода». Какви ли не спекулации имаше по темата. Оказа се в крайна сметка, че е «разреден разтвор на фенол (5%), също се нарича карбол и се използва за дезинфектант». Благодаря много на хората от форума, приеха ме радушно (малко подозрително в началото), помогнаха ми много. После се оказа, че във форума е бил Красимир Каменов от радио Видин. Обади ми се, след като излезе Барутен буквар, за интервю. «Познаваме се от форума» –ми каза. Посетих Берковица, търсих каменните кариери, намерих Пъстрината… исках да видя с очите си този Северозапад. Тогава и преводът върви по–леко, не е «наизуст».

Също така, имам обширна кореспонденция с хора от Добруджа за пеещите каруци и «дзиловете», които се поставят в колелата, за видовете впрягове, за различните мелници, за преработката на вълна, за правенето на хляб… После в превода всичко това се свежда до една-две думи, а зад тях стои една камара бележки, снимки и каква ли не информация. Всичко това ми помага да се потопя в обстановката, да заживея с определени образи, реч, места… В процеса на работа открих, че селският бит в Испания и в България не се отличават много един от друг, поне що се отнася до основните неща. Може би и затова Радичков е лесно възприеман и разбиран в Испания.

Ноев ковчег наред с всичките си предизвикателства, поставяше и това за каракачаните: на фона на и без това «екзотичната» българска обстановка трябваше да присъства съвсем естествено и друг, непознат за испанската публика етнос. А ако говорим за конкретно понятие, най–много ме измъчи «мараня»; необяснимо защо този атмосферен феномен няма точен референт в испанския език, освен термина bruma térmica, който пък не звучи никак поетично.

А.Л.Л.: Неотдавна испанският преводач Пабло Моиньо Санчес с писмо към редакцията на едно от предаванията по Испанското национално радио отправи критика, че когато в това радиопредаване се обсъждат чуждестранни романи, преведени на испански език никога не се споменава името на преводача. В резултат на това, от редакцията си взеха бележка и оттогава при литературните критики в ефир, освен на автора и на издателя, винаги се обръща внимание и на преводача. В същото време някои независими издателства, като например Гайо Неро Едисионес, започнаха да отпечатват името на преводача на корицата на книгата. Какво е мнението ти на професионалист относно признанието, което получава професията литературен преводач на фона на книгоразпространителната панорама в Испания (включваща автори, издатели, колеги преводачи, разпространители, читатели)? Имаш ли впечатления от тази в България?

В.Л.: Истината е, че фигурата на преводача е все още оставена на втори план, което е несправедливо. За много хора преводът е единствения контакт с дадена творба и разликата между добрия и лошия превод предопределя отношението към даден автор. Не казвам нищо ново, но явно издателите все още не отдават нужното значение на този факт. По лично моя база за сравнение, книги, които съм чела преди години и са ми харесвали, като «Островът на съкровищата» в български превод на Весела Несторова и Надя Кехлибарева, на испански са ужасно скучни и децата ми ги четат насила. Същото е и с превода на «Приказките» на Р. Киплинг от Валери Петров. На испански се четат трудно. Т.е. всеки преводач има своята индивидуалност, стил и е разпознаваем. Би следвало името му да се отпечатва на корицата наравно с автора. Нямам впечатления от България в последните години, но не вярвам преводачите като цяло да се радват на огромно признание. При все това, за мен този въпрос е второстепенен. На този свят професиите с признание са малко и, ако запитаме писателите, те също се оплакват. Така че, аз се чувствам щастлива , ако просто мога да работя това, което ми харесва, а това дали името ми е на корицата, на първа или втора страница, общо взето не ме лишава от сън.

А.Л.Л.: Какво чете Виктория Лефтерова, когато не работи? Задавам този въпрос, тъй като смятам че читателските навици на един преводач неминуемо се променят и се различават от тези на останалите читатели. Така ли е при теб?

В.Л.: Читателските ми навици определено се промениха. Чета по–малко новели и романи за сметка на повече публицистика, документална литература, есеистика, колкото и скучно да звучи това. Може да е някакво професионално изкривяване. Всъщност, наскоро прочетох един роман на Христо Карастоянов, казва се «Една и съща нощ», който много ми хареса. Но последното четиво, което ме разтърси, беше за Илия Бешков, казва се «Слово и образ» на издателство «Захарий Стоянов». Щé ми се да се раждат повече личности като Бешков.

А.Л.Л.: Виктория, благодаря ти изключително много за твоята сърдечност и отзивчивост. От името на читателите на Серендипия ти пожелавам да те намерят още много вълнуващи творби, които да те окриляват и вдъхновяват и от това да последват също толкова вълнуващи преводи. Както казваш ти, литературният преводач има за задача да изгради мост между две култури и това именно е есенцията на тази професия. Аз само ще добавя: при превода на двата романа на Радичков, мисията е изпълнена!

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!