Владимир Зарев: Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет

        Литературните творби, дори и тези, които не са дефинирани като исторически романи и които нямат ясно доловима историческа тематика, пряко или косвено се превръщат в едни от–най достоверните исторически извори. Писатели и поети, чрез своите истории, разказани от позицията на съвременници на заобикалящото ги общество, преднамерено или неволно стават свидетели на бита, културата, нравите и социално–политическите характеристики на всяка една епоха, на всеки един времеви отрязък.

Днешната ни среща е посветена именно на първородната връзка между тези две сфери от човешкото познание и творчество, до такава степен изначална, че не можем да мислим за литература без да мислим за история и обратното.

За целта имам удоволствието да разговарям с писателя Владимир Зарев – един от най–изтъкнатите представители на съвременната българска литература и който най–добре би могъл да анализира поставената тема.

Zarev-Foto Carolin Seeliger1

Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в град София. Завършил е българска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Главен редактор е на елитното литературно списание „Съвременник”. Любовта към литературата и историята му е предадена от неговия баща – Пантелей Зарев, професор по история и теория на литературата в Софийския университет, един от най-изтъкнатите български литературоведи за всички времена. Владимир Зарев е автор на множество творби, по–голямата част  от които са романи. Между тях: националният епос – трилогията „Битието”, „Изходът“ и „Законът“, „Разруха”, „Светове”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Орлов мост”. Негови произведения са преведени и издадени в Германия, Австрия, Русия, САЩ, Чехия, Турция, Полша, Унгария, Румъния, Украйна, Сърбия, Хърватия, Албания. През 2006 г. романът „Разруха” е издаден от престижното издателство “Кипенхойер и Вич” в превод на немски език от Томас Фрам. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика и читатели. Втора програма на националната немска телевизия прави филм за автора, наречен „Българският Балзак” и го излъчва многократно в предаването си за култура „Фьоникс”. Литературните наблюдатели от всички немскоезични медии са единодушни: „Владимир Зарев е изключително явление в българската и в европейската литература“ и често е сравняван с Балзак, Томас Ман и Достоевски. Негови творби са номинирани и стават носители на престижни литературни награди.

Днешната публикация ще акцентира върху два от романите на Владимир Зарев: Разруха и Орлов мост и върху недалеченото минало на България, към което те ни отвеждат. Романът Разруха е издаден за пръв път през 2003 г. от Пет плюс и последното му дванадесето издание от 2016 г. е на Издателска къща Хермес. Орлов мост излиза по книжарниците през 2015 г., издаден отново от Издателска къща Хермес. Хронологически, малко повече от десет години делят написването на двата романа, а литературното пространство пресъздадено в тях се вписва между преломната 1989 г. и протестите през 2013 г.

Предлагам ви едно пътуване през времето, макар и твърде кратко, при което няма да търсим паралелизми или различия между двата романа, а ще се фокусираме върху ролята на писателя при написването на автентични исторически документи, препредавани от поколение на поколение.

За презентацията е нужен JavaScript.

А.Л.Л.: Още на първа страница от книгата Разруха четем: Изглежда, нашият живот се състои от подробности, които за да възприемем и осмислим, трябва да забравим. Това, което не забравяме, всъщност ние сме си го измислили сами. И по–нататък Спомените са нашето доизмисляне на себе си. Ако се опитаме да разтълкуваме тези думи не от гледна точка на индивидуалните спомени на всеки от нас, а през призмата на историческата памет на една нация, по какъв начин литературните творби «доизмислят» обществото?

В.З.: Ежедневието ни поглъща и повлича като река, за да бъде  овладяно цялото чудовищно  и променящо се течение на битието, трябва да го спрем и да го утаим в себе си, да го превърнем от протичащ филм в снимка. Така от една страна ние сме принудени да участваме в общия живот, но от друга всъщност превръщаме това участие в свой живот, доизмисляме го, за да го направим наистина единствен и неповторим. Нашият живот наистина се състои от подробности, които за да възприемем, опитомим и осмислим, трябва да забравим, да ги заменим със своите субективни усещания за тях, за да ги превърнем в част от себе си, в спомен. В това привидно противоречие се крие същността и истината за човешката памет. Колкото до втората част на въпроса Ви, тя се отнася не само до таланта на писателя, но и до неговия морал. Някъде Хераклит казва, че „природата обича да се крие“. Убеден съм, че писателят трябва да има морал в личния си живот, а още повече морал за това, което се случва в обществото. Но в художествения текст също като природата той се „крие“, не може, няма право да раздава присъди, да заема страна, да има предпочитания, мисълта ми е, че по своята същност художественият текст е пределно обективен и субективен едновременно. Словото, в което са потопени, в което битуват сюжета и характерите е „природата“ и писателя едновременно, т.е истината и нейната оценка.

А.Л.Л.: Защо смятате че в литературните творби има повече история отколкото във всеки един специализиран учебник? И какво я прави по–достоверна от тази, която в учебниците ни я показват веднъж по един начин, а след това иначе?

В.З.: В художествените творби на писателя незабележимо са вплетени някои от съдбовните исторически събития, проблемите, начина на мислене и чувстване на неговия съвременник. Писателят наистина е биограф на времето си, но той разказва случващото се в своето настояще чрез човешките характери, чрез драматичната съдба на описаните от него герои. Ето защо неговият развълнуван разказ остава актуален и не губи обществената си, емоционалната си и разбира се естетическата си значимост дори след много години, когато текста му се превърне в разказ за миналото, защото добрата литература подчинява събитията и злободневието на дълбинното познание за човека. В този смисъл всяка художествена книга в някакво бъдеще се превръща в исторически текст, ала в тази вече „историческа“ книга читателят може да открие проблемите, идеите и типичните черти на днешния си ден, на своето привидно променено съвремие.

И най-важното… През 1986 година случайно попаднах в историческия музей на град Белоградчик и там за първи път научих за помитащото и толкова трагично национално въстание разтърсило Северозападна България през  1850 година. Останах удивен, ще употребя по-силната дума, направо поразен от факта, че това въстание против турските поробители избухва четвърт век преди Априлското, по своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм не отстъпва на Априлското, но за него не се знае нищо. Върху него покълва тишина и то не оставя ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско и най-унизително поражение. Ето загадката, която ме заплени, дълго измъчваше моето въображение и ме накара да напиша романа си „Лето 1850“. В един миг аз осъзнах, че въстанието през 1850 потъва в неизвестност и забрава, именно  защото ги е нямало Захари Стоянов и Иван Вазов, отсъствало е  Словото, което да остави в образи и чувства буната, да подреди в националното съзнание това разтърсващо народно усилие. Освен за окървавените, горещи дни „Лето 1850“ е роман за блясъка и величието на Словото, тъй като Словото освен споделяне и изповед в насилието е и незабрава. Позволих си да разкажа всичко това, защото Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет.

А.Л.Л.: „Прозорците на цяла София до третия етаж са обковани в решетки, няма по–зарешетен, по–приличен на затвор град в света. Живеем в затвора на възмечтаваната свобода, вратите вече не са място за общуване, а преграда, стоманените, боядисани с миниум врати не отварят ничие сърце, а страха ни, те са предназначени да затварят.”

Вие наричате демокрацията в България «избухнала» и «процъфтяваща», а също и «циничен синоним на свободата»… В добавка аз бих я характеризирала като демокрация на парадокса и абсурда. И горепосоченият пасаж, според мен, е една от най–точните метафори в романа Разруха, отнасящи се до този парадокс и този абсурд. Какво стана, защо така се получи, че демокрацията разцъфна така криворазбрана у нас?

В.З.: Някъде в своите знаменити диалози за държавата Платон споменава, че има три възможни форми на управление – тирания, олигархия и демокрация. Естествено като най-съвършена и продуктивна форма на управление той поставя демокрацията, но при изричното условие ако тя има ясни правила и законите важат за всички. Когато тази зависимост е нарушена, твърди Платон, демокрацията в сравнение с другите две форми на управление най-лесно преминава в анархия. Аз твърдя, че в последните двадесет и седем години ние живеем в една умишлено създадена и добре обгрижвана от всички партии  и управления анархия, която позволи да се корумпира цялата възможна държавност от полицията и съда, до народните представители, министрите и висшите чиновници в държавните органи и общините. А това доведе до пълна безконтролност и ненаказауемост, т.е. до смразяваща бедност и отсъствието на всяка справедливост. Някои твърдят, че след десети ноември 1989 година демокрацията възвърна свободата на личността и това е вярно, но ограбеният, натиканият в мизерията и постоянното си оцеляване човек не може да бъде свободен.

А.Л.Л.: Кое според вас настъпва най–напред: вътрешната разруха във всеки един от нас (имам предвид най–вече моралната) и тя отвежда до падението на цяла една нация или обратното – първо тя възниква на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Или този въпрос би могъл да се отъждестви с този за яйцето и кокошката?

В.З.: Кое е първично… яйцето или кокошката? Отговорът е безкрайно прост и сложен едновременно, първична е Божествената идея за кокошката и яйцето. Кое настъпва най-напред: вътрешната разруха у нас или тя се появява на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Според мен тоталната и помитаща Разруха се повлиява от атмосферата и ценностите, които предлага обществото, следователно от прекомерната и ненаситна алчност, от това, че парите се превърнаха в основна човешка ценност, от осъствието на елементарна справедливост и морал. Първоначално обстоятелствата, които ни заобикалят ерозират нашата нравственост, усилват до истеричност първосигналните инстинкти на някои „предприемчиви“ тарикати и разрушават човешката духовност. По-сетне самият едновременно престъпно забогатял и духовно ограбен човек се мъчи да повлияе на окръжаващия го свят, да го корумпира и омърси, да го направи удобен за себе си, за незаконното си богатство и властваща си безнаказаност.

А.Л.Л:  Какъв беше поводът за написването на романа Разруха?

В.З.: Когато се връщах у дома през една студена, мъглива, неприветна зимна вечер на 2002 година аз забелязах пред нашия блок някакъв скитник да бърка в кофата за боклук. Неговата фигура, самото му излъчване ми се сториха познати, вгледах се и познах моят учител по география. Той също ме позна и това ми се видя нетърпимо, защото аз дълбоко уважавах този умен и горд човек. Двамата безмълвно се подминахме, задъхвах се от гняв и мъка, у дома седнах зад компютъра си и написах с огромни букви „Разруха“. „Разруха“ е роман, който разказва как беше съсипана България, как беше ограбен и най-страшното обезмислен труда на няколко поколения българи, но и разказ за това как беше унизена и маргинализирана българската интелигенция.

А.Л.Л.: Чрез думите на главният герой от романа Разруха, Мартин Сестримски, Вие казвате: Наричат го преход, но преход към какво. Двадесет години по–късно персонажите от Орлов мост Павел и Юлия и младите хора, участващи в протестите, могат ли да отговорят на този въпрос? Какъв е поводът за написването на романа Орлов мост?

В.З.:   За да бъда съвсем точен ще трябва да започна отдалеч, от драматичната 1968 година, когато войските на Варшавския договор вероломно нахлуха в Чехословакия и задушиха в зародиш начеващата демокрация, която най-вероятно щеше да влее надежда и светлина в живота ни, да даде свобода на хората и да очовечи социализма като му придаде „човешко лице“. Тогава в знак на протест срещу това неоправдано и подсъдно насилие един чешки студент Ян Палах пожертва себе си, той се самозапали и от световната общественост това справедливо беше наречено престъпление срещу човечеството.

През зимата на 2013 година в протежение на няколко месеца у нас в България се самозапалиха и трагически изгоряха десетина човеци и това също беше предизвикано насилие и престъпление срещу човечеството, но никой, нито от родната политическа и олигархическа върхушка, нито от международната демократична общественост не обърна внимание, сякаш жестът на тези мъченици беше напразен, несправедлив упрек към управляващите и дори в някакъв смисъл смешен. Това подсъдно безчувствие, тази морална отъпялост на доведения до нетърпимост либерализъм осакати допълнително демокрацията, то ме ужаси и ме изпълни с омерзение.

През месец февруари на 2013 година започнаха внушителните национални протести, които отново събудиха улиците и площадите и ги огласиха с човешки възторг и с несъгласие. Поводът за тях беше в ужасяващо високите сметки за ток, но причините бяха много по-дълбоки, за тях аз доста говорих при предишните Ви въпроси и не желая да се повтарям. Важното е, че през зимата на 2013 година у нас се създадоха условия за възникването на реално, действащо гражданско общество, а това ме изпълни с неясно облекчение и дори с оптимизъм. Защото само гражданското общество, единението и протеста на всички беше в състояние да озапти несменяемата политическа и олигархическа върхушка, да овладее корупцията и продължаващото ограбване на страната и да възстанови поне донякъде справедливостта. Но сюжетът на романа се породи и освети съзнанието ми, когато една влажна и неприветна вечер отначало забелязах, а сетне с любопитство се вгледах в красива двойка – жената беше на около двадесет и пет години, а мъжът малко по-възрастен. Те участваха активно в протеста, тяхната взаимност беше рожба на протеста, крещяха и ръкомахаха, бяха увлечени от всеобщата глъч, но в същото време несъзнателно се притискаха един към друг, докосваха се по особен начин, бяха част от всички и в същото време съвсем отделни, сякаш бяха сами на улицата. Тогава изведнъж ми хрумна, че те се обичат, че те болезнено, до изнемога са влюбени един в друг, но още не го знаят, дори не го подозират, защото тържеството на протеста, което ги беше събрало, всъщност им пречеше да го разберат. И аз до изнемога пожелах да го напиша, да разкажа за една прекрасна, нежна и нараняваща, ала най-вече невъзможна любов. Всеки от героите има своето минало, своите страхове, грехове и мечти, протестите ги събират, но по силата на обстоятелствата протестите и ще ги разделят.

А.Л.Л.: И в двата романа на фона на събитията, пряко отнасящи се до политическата и социална ситуация в България, изплуват персонажите със своите съдби, лични драми, емоционален свят, пропит с любов, омраза, алчност, чувство за самосъхранение, разочарования, копнежи и т.н. Владимир Зарев се показва като един изключително добър познавач на човешката психика и на човешките взаимоотношения на всяко едно ниво. Твърде успешно той обтяга онази невидима нишка, която дърпа или отпуска ту единия, ту другия от героите и с невероятна прецизност пресъздава психологията на момента. Неговите герои рядко се гледат, но се виждат чрез останалите си сетива, усещат се и читателят успява да се докосне до тях в дълбочина. Кой е най-важният, определящият проблем във Вашето творчество?

В.З.: Най-дълбинно и мъчително дълго ме е занимавал проблема за властта, защото стремежът към властта е основополагащ психологически и социален интстинкт. Човек непрестанно се стреми да властва над някого или над нещо, защото като отнема свободата от другите, нашата власт над тях ни даравя със свобода. Любовта е форма на власт, но и омразата, верността, но и предателството са форма на власт, парите, професионалните и духовните умения, красотата, дори страданието са форма на власт /сакатият например разголва отрязания си крак и така властва над нас, чрез предизвиканото състрадание ни принуждава да му дадем милостиня/. Половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да упражни своята власт над майка си. Всеки голям писател е един очарователен тиранин, който чрез величието на словото властва над нас. Този най-значим екзестенциален проблем аз съм поставил в основата на епичната си фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Ще напомня само, че действието в първия роман на трилогията „Битието“ започва през далечната 1890 година, а в последната част „Законът” завършва през 2007 година с влизането на България в Европейския съюз. Тази огромна панорама от историческо време, сюжетни ходове, чиста измислица и достоверност, от фабулни вплитания и разпади, от човешки характери, максимално езиково напрежение и протичащо национално битие е разположена на близо 2,700 стандартни страници.

Предполагам, че ще ме попитате разрешим ли е проблемът за властта? Мисля, че от лична гледна точка той е донякъде разрешим /или поне изглежда така/ и това може да стане чрез трудния път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение ни е наложено отвън и ние просто сме били насилени, принудени да го приемем. Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, извършен доброволно, и продиктуван от личното ни решение. От обществена и социална гледна точка обаче продължавам да твърдя, че проблемът за властта остава неразрешим, защото дори в най-демократичното общество тези, които управляват са малцинство, те винаги са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до неминуемо противопоставяне и конфликт на интереси.

А.Л.Л.:  Изключително точно е предадена и атмосферата във Вашите романи. Не липсва нито един детайл и затова читателят потъва в нея още с първите страници: цветовете на пейзажите, облеклото, марките, прякорите, музиката, интериорите, менютата в ресторантите… Вашият език е пределно богат, метафоричен и наситен, разкажете как го постигате?

В.З.: Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената! За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История. Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано” в съзнанието ни с думи, ние не само мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не просто възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е завинаги „отворен“, макар и вече „разказан” от миналия му опит, той остава незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно с помощта на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека. За мен езикът е плътта, тялото, но и духът на художественото произведение, пространството и времето в него, той съдържа обилието и красотата на разказаното, а също неговата психологическа сложност, опита на писателя да надникне в магическото, зад елементарно видимото, зад това което се вижда.

А.Л.Л.: Кои са мечтите на Владимир Зарев?

В.З.: Мечтая България да се замогне, да се завърне справедливостта, да се смали непосилната пропаст между чудовищно богатите и чудовищно бедните. Мечтая младите хора и нашите специалисти пръснати по света заедно с техните прекрасни  деца да се върнат в България, в своята родина и в прекрасния ни език. Мечтая още да напиша два романа – единият за красивата и отрупана с мъдрост тъга на старостта, а другият за исихазма, всъщност за съвършенството. За това, че съвършенството е невъзможно, непостижимо за човека, че то е постоянна болка и прилича на хоризонта… колкото повече го приближаваме, толкова той се отдалечава от нас.

А.Л.Л.: Сигурна съм, че мечтите Ви ще се сбъднат и след тях ще се родят други, нови мечти, тъй като, както Вие сам казвате, съвършенството е непостижимо за човека. Благодаря Ви от мое име и от името на читателите за интересните разсъждения, за това приятно, макар и кратко пътуване из необятните ширини на Словото и Историята. Вие сте един истински съвременник на съвременниците си.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

„Преводачът не предава само от един език на друг, но и от една култура на друга”

В края на отминалата 2016 г. в испанските книжарници се появи романът на Йордан Радичков Ноев ковчег, издаден от Аутоматика Едиториал и в превод от български език на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Събитие, което можем да определим като истински празник за българската литература, разпространявана на чужди езици, имайки предвид високата литературна стойност на тази творба, нищожния брой български заглавия, достигащи до испанския читател и безспорно – блестящия превод на Виктория Лефтерова.

viktoria-lefterovaВиктория завършва испанска филология в Софийския университет през 1994 г. През същата тази година спечелва стипендия за тримесечен курс в Мадридския университет Комплутенсе, организиран от Министерството на образованието в Испания. Установява се в Мадрид, където живее и в момента. Минават години, през които тя се развива в направления, различни от преводаческото поприще, но несъмнено натрупва богат житейски и езиков опит. Дава си сметка, че професията на преводача е тази, която я привлича, вълнува и възторгва, и затова окончателно решава да се върне към нея. Чувства се истински мотивирана и сигурна в способността си да пише на испански език след участието ѝ в екипа за написването на книга, посветена на културните пейзажи на Юнеско.

Всъщност, Ноев ковчег не е първото докосване на преводачката до литературата на Радичков. През 2014 г. отново Аутоматика Едиториал отпечатва Барутен буквар, чиѝто превод също е плод на труда на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Виктория е автор и на пролога към книгата. Само две години по–късно тя приема романа Ноев ковчег като следващо професионално предизвикателство и може да се каже, че се превръща в най–вещия специалист в превеждането на испански език на творчеството на литературния гений.

Днес, отбелязвайки първия рожден ден на Серендипия като блог за литературен превод, имам удоволствието да разговарям с Виктория за професията литературен преводач, за вдъхновението и удовлетворението, което изпитва един истински професионалист, преминавайки по твърде нелесните пътеки на това призвание. Ще започна със задължителния въпрос:

А.Л.Л.: Защо Радичков и защо отново Радичков?

В.Л.: На първо място защото Радичков, въпреки че е един от най-превежданите български писатели и кандидат за Нобелова награда, досега не е превеждан на испански; език, който говори половината човечество. На второ място идват личните причини: защото е един от любимите ми писатели и отдавна исках да го споделя с хората, които ме заобикалят тук, в Испания. И не на последно място, защото представлява голямо предизвикателство за всеки преводач. Интересно ми беше да открия в каква степен е наистина «непреводим» Радичков.

А.Л.Л.: Ако трябва въображаемо да разчленим фигурата на литературния преводач на нейните съставни компоненти с цел да достигнем до същността ѝ и да я разберем по–добре, се досещам за три основни и напълно равностойни «роли» на преводача и това са тези на комуникатор, творец и изследовател. Ако са повече, поправи ме.

В.Л.: Тези са трите му основни роли, те произтичат от самото упражняване на професията. Но, за да се стигне дотам, преводачът трябва да е и организатор на проекта, продавач на идеи, рекламен агент, връзки с обществеността, и какво ли още не, за да стане реалност замисления превод. Необходимо е да накараш много хора да повярват в избраната книга.

А.Л.Л.: Да, права си. Всички тези допълнителни функции са неизбежно продиктувани от механизмите на издаване на българска литература в чужбина.

Нека се върнем към първия компонент, т.е. преводачът като комуникатор. При него е фундаментално литературният преводач да познава изключително добре както изходния, така и целевия език, за да предаде възможно най–точно творбата на читателите. Той предава, свързва, комуникира. Мислиш ли че са необходими единствено познания върху двата езика за постигане на един добър резултат?

В.Л.: Безспорно познаването на двата езика е задължително условие. Но това е разтегливо понятие. Аз мисля, че познавам българския език, и въпреки това, когато превеждам Радичков изпадам в затруднения.  Дори съм убедена, че днес по-младите хора едва ли разбират всичко, за което се говори в разказите на Радичков, отчасти защото са чужди на бита, който се описва там. В този смисъл бях казала в един наш предишен разговор, че преводачът не предава само от един език на друг, но предава и от една култура на друга. Тоест, освен езика като граматически код, е необходимо да се познават културата и светоусещането на двете общности. Там се осъществява същинският превод.

А.Л.Л.: Можем да определим литературният преводач и като «творец под прикритие», съчетаващ две много–важни качества: талант и дисциплина. Заедно с писателя той е съавтор на преведената книга, един вид я пренаписва, придържайки се към художествения стил на оригинала. Съгласна ли с това и в какво откриваш вдъхновението, когато превеждаш/пишеш, ако това е възможно да се опише с думи?

В.Л.: По принцип преводачът не би следвало да «пренаписва» книгата, но практически резултатът е този, въпреки че споровете на теоретиците тук са много. «Пресътворяването» на текста при вливането на съдържанието му в друга езикова норма е неизбежно според мен. По тази причина дори художествения стил не винаги може да бъде изцяло запазен, защото нормата не го позволява. Така се случи именно с Радичков и с характерната за него повторителност в изреченията. Този похват трябваше да бъде жертван в името на това преводът да бъде четим на испански.

Що се отнася до вдъхновението, то идва със самата творба. Не бих могла да преведа по същия начин книга, която не ме вълнува. Може би това потвърждава тезата, че преводачът емоционално съпреживявава и претворява текста.

А.Л.Л.: Третият компонент и за мен лично най–привлекателният е «ролята» на преводача като изследовател. Как би обобщила протичането на проучвателния процес при превода на Барутен буквар и след това на Ноев ковчег? И също така, би ли споделила някой интересен момент от «кухнята» на това изследване?

В.Л.: За мен това също е един от най-интересните и обогатяващи компоненти в работата ми. За определени термини ми се е налагало да търся информация на най-невероятни места, което пък ме е срещало с интересни хора. В момента имам голям набор от архивни наръчници по земеделие и скотовъдство на испански, включително преводи на римски такива. А за думите от Северозападния край, които употребява Радичков, се регистрирах в един форум, http://www.severozapad.org/. Спомням си, че много ме мъчеше един термин «червива вода». Какви ли не спекулации имаше по темата. Оказа се в крайна сметка, че е «разреден разтвор на фенол (5%), също се нарича карбол и се използва за дезинфектант». Благодаря много на хората от форума, приеха ме радушно (малко подозрително в началото), помогнаха ми много. После се оказа, че във форума е бил Красимир Каменов от радио Видин. Обади ми се, след като излезе Барутен буквар, за интервю. «Познаваме се от форума» –ми каза. Посетих Берковица, търсих каменните кариери, намерих Пъстрината… исках да видя с очите си този Северозапад. Тогава и преводът върви по–леко, не е «наизуст».

Също така, имам обширна кореспонденция с хора от Добруджа за пеещите каруци и «дзиловете», които се поставят в колелата, за видовете впрягове, за различните мелници, за преработката на вълна, за правенето на хляб… После в превода всичко това се свежда до една-две думи, а зад тях стои една камара бележки, снимки и каква ли не информация. Всичко това ми помага да се потопя в обстановката, да заживея с определени образи, реч, места… В процеса на работа открих, че селският бит в Испания и в България не се отличават много един от друг, поне що се отнася до основните неща. Може би и затова Радичков е лесно възприеман и разбиран в Испания.

Ноев ковчег наред с всичките си предизвикателства, поставяше и това за каракачаните: на фона на и без това «екзотичната» българска обстановка трябваше да присъства съвсем естествено и друг, непознат за испанската публика етнос. А ако говорим за конкретно понятие, най–много ме измъчи «мараня»; необяснимо защо този атмосферен феномен няма точен референт в испанския език, освен термина bruma térmica, който пък не звучи никак поетично.

А.Л.Л.: Неотдавна испанският преводач Пабло Моиньо Санчес с писмо към редакцията на едно от предаванията по Испанското национално радио отправи критика, че когато в това радиопредаване се обсъждат чуждестранни романи, преведени на испански език никога не се споменава името на преводача. В резултат на това, от редакцията си взеха бележка и оттогава при литературните критики в ефир, освен на автора и на издателя, винаги се обръща внимание и на преводача. В същото време някои независими издателства, като например Гайо Неро Едисионес, започнаха да отпечатват името на преводача на корицата на книгата. Какво е мнението ти на професионалист относно признанието, което получава професията литературен преводач на фона на книгоразпространителната панорама в Испания (включваща автори, издатели, колеги преводачи, разпространители, читатели)? Имаш ли впечатления от тази в България?

В.Л.: Истината е, че фигурата на преводача е все още оставена на втори план, което е несправедливо. За много хора преводът е единствения контакт с дадена творба и разликата между добрия и лошия превод предопределя отношението към даден автор. Не казвам нищо ново, но явно издателите все още не отдават нужното значение на този факт. По лично моя база за сравнение, книги, които съм чела преди години и са ми харесвали, като «Островът на съкровищата» в български превод на Весела Несторова и Надя Кехлибарева, на испански са ужасно скучни и децата ми ги четат насила. Същото е и с превода на «Приказките» на Р. Киплинг от Валери Петров. На испански се четат трудно. Т.е. всеки преводач има своята индивидуалност, стил и е разпознаваем. Би следвало името му да се отпечатва на корицата наравно с автора. Нямам впечатления от България в последните години, но не вярвам преводачите като цяло да се радват на огромно признание. При все това, за мен този въпрос е второстепенен. На този свят професиите с признание са малко и, ако запитаме писателите, те също се оплакват. Така че, аз се чувствам щастлива , ако просто мога да работя това, което ми харесва, а това дали името ми е на корицата, на първа или втора страница, общо взето не ме лишава от сън.

А.Л.Л.: Какво чете Виктория Лефтерова, когато не работи? Задавам този въпрос, тъй като смятам че читателските навици на един преводач неминуемо се променят и се различават от тези на останалите читатели. Така ли е при теб?

В.Л.: Читателските ми навици определено се промениха. Чета по–малко новели и романи за сметка на повече публицистика, документална литература, есеистика, колкото и скучно да звучи това. Може да е някакво професионално изкривяване. Всъщност, наскоро прочетох един роман на Христо Карастоянов, казва се «Една и съща нощ», който много ми хареса. Но последното четиво, което ме разтърси, беше за Илия Бешков, казва се «Слово и образ» на издателство «Захарий Стоянов». Щé ми се да се раждат повече личности като Бешков.

А.Л.Л.: Виктория, благодаря ти изключително много за твоята сърдечност и отзивчивост. От името на читателите на Серендипия ти пожелавам да те намерят още много вълнуващи творби, които да те окриляват и вдъхновяват и от това да последват също толкова вълнуващи преводи. Както казваш ти, литературният преводач има за задача да изгради мост между две култури и това именно е есенцията на тази професия. Аз само ще добавя: при превода на двата романа на Радичков, мисията е изпълнена!

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

„Камбаната е споделяне. Прави те вибрация”

    %d0%ba%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0В декемврийските дни на равносметка за отминалата година Серендипия отбелязва най–значимото литературно събитие за 2016 г. – публикуваният от издателство Хермес последен роман на Недялко Славов, „Камбаната”.

Благодаря на автора за изключително истинската, оставяща дълбока диря след себе си книга! Без етикети, без сравнения, без стереотипи, без категории, без… Без съмнение, една от най–добрите творби на съвременната българска литература; искрена изповед на автора ѝ.

„Камбаната” е прям, с дъх на остър реализъм роман, неподправен, неподсладен, неукрасен. Роман за живота, такъв какъвто е, за сетивата и човешкото съзнание в най–чистите им форми. Докосване до най–висшите духовни ценности.

Камбаната” не само трябва да се прочете, „Камбаната” трябва и да се чуе.

%d0%bd%d0%b5%d0%b4%d1%8f%d0%bb%d0%ba%d0%be-%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%be%d0%b2Днес имам удоволствието да разговарям с автора на книгата – поета и писателя Недялко Славов. След няколкото сборници с поезия, разкази, пиеси  и романите му „Фаустино”, „Вертиго”, „Портрет на поета като млад” и „432 херца” идва ред на  Камбаната.

А.Л.Л.: Съществува един необикновено дълбок заряд, нещо свещено и в същото време магическо, нещо много символично в „Камбаната”. Смяташ ли, че на нас, читателите, ни е необходима по–изострена чувствителност, за да можем наистина да я чуем или е достатъчно да спрем за миг, затворим очи, притаим дъх и тя ще зазвъни?

Н.С.: Не знам. Мисля, че тия процеси протичат  рефлективно, едновременно. Четеш – усещаш, вдишаш-издишаш. Или се получава, или –   не.

А.Л.Л.: Романът освен че е ода, възпяваща вярата, любовта, смелостта, самооткриването е и много тъжна балада за българското село. Какво се случи, че му обърнахме гръб?

Н.С.: Всичко това е програмирано. Обезлюдяването с едни хора, населването с други. Това бе целта. Постигнаха я. Но за това един ден ще се произнесе Господ. Той ще въздаде наказанието.

А.Л.Л.: Защо избра да разкажеш „Камбаната” в първо лице и чрез сетивата именно на Вено, който е и главният герой на романа?

Н.С.: Мисля, че тази форма на пряко внушение е най-въздействаща. Аз—говоренето ми е любима форма на писане. Третото лице на разказа някакси ме дистанцира, охлажда температурата и на диалога, и на думите.

А.Л.Л.: Почти на финала на романа пророчеството, което преследва главния герой от самото начало го връхлита отново. Казваш:

„Но сега го видях в негатив:

Черната луна.

Бялата сянка на дерето.

Сивата бара, заустена от циментовата тръба под шосето.

Бели – сенките на Мематите.

Черен – блясъкът на брадвата.

Рентгенова – снимката на моя обезглавен труп…

Би ли определил „Камбаната” като роман на контрастите: черно–бяло, добро–зло, любов–омраза, възвишено–нисше, истина–лъжа, памет–забрава?

Н.С.: Вероятно да. Всичко в него е изградено на принципа на противопоставянето, на борбата. Този роман е изцяло верен на живота, на неговата тревожност, пълнокръвност, сблъсък на крайностите и противоположностите.         

А.Л.Л.:  Мислиш ли, че през годините на преходния период българското общество и особено младите хора, изпаднаха в безтегловно състояние, в едно безпътие по отношение на духовните ценности и смяташ ли, че в настоящия момент сме свидетели на един вид пробуждане от тази продължителна кома?

Н.С.: Младите хора са невинни. Народът също. Виновни са единствено политиците, манипулаторите. А иначе пробуждането, за което говориш се усеща във въздуха. Всъщност не само българското общество, а световната човешка общност бе вкарана в това състояние на парализирана безтегловност.  Но хората постепенно осъзнават, че Матрицата ги унищожава.  Дано инстинктът за самосъхранение се събуди по-бързо и се върнем към човешкото у нас.

А.Л.Л.: Нещо, на което в този блог не мога да не обърна внимание е изключително автентичния, български език, на който е написан романа, за което те поздравявам. От гледната точка на един творец съхраняване и обогатяване са две понятия, които си пречат взаимно в един език или могат да съжителстват щастливо? Винаги ли обогатяването е градивно за езика или сме свидетели в последно време на една твърде сериозна деградация, в случая, на българския език?

Н.С.: Българският език е прекрасен, стегнат, високоенергиен. Събиран с векове. Усъвършенстван, извисяван. Въпросът е този език да се познава, изучава, вниква, усвоява от писателя. Познаването на езика е част от таланта, дори бих казал – значителна, определяща част. Нещо повече. Само когато езикът те припознае и ти се довери, само тогава той вече те е допуснал да се наречеш автор. И идва един момент, когато е все едно кой подписва текста. Говоря за големите автори. Те са хетероними на Изначалния творец.

А иначе всеки национален език днес се деградира. Деградира се от световните политически докрини, деградира се  също така ефективно и чрез принизяването му до комуникация за потребителско  предназначение. Езикът все повече се подчинява на стоково-битово-паричното общуване, свежда се до рекламни реплики, слогани, служебно арго, паразитни чуждици, рапиране, междуметия, животинско мучене. Езикът се редуцира. Превръщат го в нещо като веригите за бързо хранене, но само че това са словестни конструкции за бързо потребителско живеене. Вероятно глобалистката литература един ден ще се пише на есперанто. Не вярвам това да се допусне, но ако все пак се случи, не бих желал да доживея този опустошителен миг.

А.Л.Л.: Докосвал ли си някога камбана?

Н.С.: Да. Ставаш анонимен, но споделен. Ставаш множествен, ставаш вибрация. Камбаната отключва колективната енергия. Говоря за високата, за просветлената енергия.

А.Л.Л.: Не зная дали подсъзнателно или не, но си успял да предадеш това енергийно усещане чрез книгата. Благодаря от мое име и от името на читателите за искреността, отзивчивостта ти и споделените мисли.

* * *

         „Дойдох за камбаната, а паднах в тревите. Лежах в църковния двор, вдишвах земята. Защо го направих – не знам, но като полежах, разбрах. Тялото ми го искаше. Трябваха ми сили и тия сили ги имаше земята. В обърнатия ми поглед се извисяваше великденче. По ствола – слети заднишком в любовния си транс – се изкачваха две божи кравички. Все едно кой кого теглеше нагоре – мъжката женската или женската мъжката, слели телцата си, те неотстъпно изкачваха върха на великденчето. Те изкачваха своята камбанария, аз трябваше да изкача моята.

Лъхна ветрец. Довя зелени ухания. Някой изключи птиците, после пчелите. Стана тихо. Остана само сърцето ми. Голо и тръпнещо. Тогава тялото ми го попита и сърцето му отвърна: „Готово съм!”. И понеже, когато тялото е по–силно от мисълта, то става водач на човека, аз се изправих и тръгнах след тялото си. Последвах го към звънарната.

Ключът превъртя, помогнах си с рамото и отворих.

Стълбите се издигаха във вертикална серпентина. Виждах три стъпала напред, четвъртото бе зад завоя. Механично броях: „…пет… десет… двайсет… двайсет и шест… трийсет…”. Над главата ми гукаха гълъбите на дядо Симо. „…четирийсет и едно… четирийсет и три…” Изръкопляскаха криле. „…четирийсет и пет…” Светлината се стовари водопадно и наля гърлото на серпентината. „Петдесет и пет… петдесет и девет, шейсет…” Последно стъпало.

Бях на върха.

И ето я – пред мен сияеше камбаната.

Не посмях да я ударя.

Не бях готов”.

Из „Камбаната”, Недялко Славов, 2016

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

ТРАДУТОРЕ, ТРАДИТОРЕ!

Който и да е преводач е чувал тази италианска фраза (Traduttore, traditore!), която в превод на български език означава Преводач, предател! Няма да се спирам на причините, довели някого или някои до това възклицание. Но ако запитаме случаен италианец, той би направил следната лингвистична интерпретация: преводът предава (оригинала) или е възможно да бъде предателски. Да, разбира се. Въпросът е да се намери идеалното равновесие между оригинал и превeден текст; преводът нито да бъде буквален, нито да се отклонява много от смисъла на оригинала. Но къде се намира тази тънка линия, която разделя предаността от предателството, преводът дума по дума от превода смисъл по смисъл? За съжаление са твърде малко тези, които са я открили и са знаели кога могат да я прекрачат и кога не.

Днес, в международния ден на преводача и с единствената цел да празнуваме, а не да критикуваме, ще ви занимая с живота и творчеството на някои от великите писатели/«предатели». Твърде обичайно е писатели, поети или драматурзи в някой момент от творческата си кариера да се посветят и на литературния превод. Или обратното, литературни преводачи, рано или късно, да осъзнаят склонността си към писането като изкуство. Именно на тях, на тези творци с по–силно изразена чувствителност към литературата, писали и превеждали на различни континенти и през различни исторически епохи, е посветена днешната публикация.

%d0%b8%d0%b3%d1%80%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d0%b0%d0%bc%d0%b0Ще започна с може би един от най–големите:

Хулио Кортасар. Аржентински писател, преводач и интелектуалец, прекарал голяма част от живота си във Франция поради военната диктатура в Аржентина. Авторът на Игра на дама (превод на български Стефка Кожухарова) и Лотарията (превод на български Мария Пачкова) е смятан за един от авторите с най–новаторския и оригинален стил за своето време. Съдържанието на произведенията му преминава границата между реалното и фантастичното и затова името му се свързва предимно с вълшебния реализъм и дори със сюрреализма. Кортасар превежда от английски език цялото творчество на Едгар Алън По, автор към който проявява възхищение още от малък. Също така е негов преводът на испански на Робинзон Крузо на Даниел Дефо.

„Смятам че от съвсем малък моето нещастие, и в същото време щастие, бе да не приемам нещата така, както ми бяха показвани. За мен не беше достатъчно да ми кажат, че това е една маса или че думата майка е думата майка и че там свършва всичко. Напротив, от предмета маса и от думата майка за мен започваше един тайнствен път, който понякога откривах и по който друг път се изгубвах. Накратко, връзката ми, още от детството, с думите и с писането не се е различавала от връзката ми със света, като цяло. Изглежда, че не съм се родил да приемам нещата като някаква даденост.“

Х. Кортасар

%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d1%8a%d0%be%d0%b1%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b0%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%81%d1%8a%d1%89%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0Преди да сменя географската ширина ще се

спра и на аржентинския есеист, писател, поет и преводач Хорхе Луис Борхес. Кортасар и Борхес са изпитвали взаимно възхищение от произведенията на другия, въпреки непреодолимите им идеологически различия. Считан за един от ерудитите на 20 век Хорхе Луис Борхес е автор на многобройни есета, разкази и стихотворения. Фантастични онтологии, синхронни родословия, утопични граматики, измислени географии, множество универсални истории, логични приказки за зверове, етични повествования, въображаеми математики, теологични драми, геометрични изобретения и измислени спомени са само част от необятните пейзажи, които творбите на Борхес предлагат не само на по–ученолюбивите, но и на случайния читател. Някои от изданията на български език са: История на вечността (превод на български Румен Стоянов), Книга на въображаемите същества (превод на български Теодора Цанкова) и Избрани есета (превод на български Анна Златкова). Негово е твърдението, че преводът може да надмине по качества оригинала и че не е необходимо стопроцентово придържане към оригиналния текст, с което си спечелва критиките на поддръжниците на теорията, че преводачът трябва да е невидим и е обявен за твърде краен в ролята си на литературен интерпретатор. Борхес превежда, променяйки едва доловимо, творби на Оскар Уайлд, Франц Кафка, Джеймс Джойс, Ръдиард Киплинг, Андре Жид, Уилям Фокнър, Уолт Уитман, Вирджиния Улф, Джек Лондон, Джонатан Суифт, Хърбърт Уелс и много други.

Нека се пренесем в 19 век и на стария континент.%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d1%83%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%80%d0%b0%d0%b9

Един от ярките представители на френския символизъм е поетът, критик и преводач Шарл Бодлер. Включен е от Пол Верлен в групата на ‘прокълнатите поети’, поради бохемския му, пълен с ексцесии, начин на живот и поради темата за злото, с която са пропити голяма част от произведенията му. Стихосбирките Цветя на злото и Малки поеми в проза са последвани от произведението му Изкуственият рай, посветено на преживяванията на автора под ефекта на хашиша и опиума. Превежда голяма част от творбите на Е.Т.А. Хофман и Едгар Алън По, от който е силно повлиян.

Прехвърляйки се на родна земя не мога да оставя встрани

%d0%b4%d0%be-%d1%87%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%b3%d0%be-%d0%b8-%d0%bd%d0%b0%d0%b7%d0%b0%d0%b4големия писател, преводач и общественик Алеко Константинов, известен също така с псевдонима Щастливеца. Роден през 1863 г. в град Свищов, младият Алеко завършва средното си образование в руския град Николаев, а след това и Новорусийския университет в Одеса. Автор е на пътеписа До Чикаго и назад, на уникалния роман Бай Ганьо и множество фейлетони. Сред преведените от него литературни творби се открояват: от руски – Полтава, Цигани и Бахчисарайски фонтан на А.С. Пушкин, Демон и Беглец на М.Ю. Лермонтов, Руските жени и Кой е строил железния мост на Н.А. Некрасов и от френски – Тартюф на Молиер. Алеко Константинов е застрелян на 23 май 1897 г., едва на 34-годишна възраст, и с това убийците му слагат край на живота на един от най–големите български таланти.

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!

Из фейлетона Страст, 1895 г.

Последният пример, който ще дам %d0%bd%d0%be%d1%80%d0%b2%d0%b5%d0%b6%d0%ba%d0%b0-%d0%b3%d0%be%d1%80%d0%b0

и за който може да се каже, че е наш съвременник, идва от далечната Япония. Харуки Мураками е писател и преводач, роден през 1949 г. в Киото. Считан за важна фигура в постмодернизма Мураками пише романи, разкази, есета и също така, детска литература. Творбите му, често критикувани от защитниците на традиционните японски съчинения, се определят за сюрреалистични и се характеризират с концепции като фатализма, например. В периода от 1979 г. до 1982 г. младият автор публикува Трилогията на Плъха, съставена от трите романа Чуй как пее вятърът, Флипер, 1973 и Преследване на дива овца. Широкото признание за Мураками идва след написването и отпечатването на Норвежка гора. Някои от авторите, които той превежда на японски език и които смята за свои учители са Реймънд Карвър, Ф.С. Фицджералд и Джон Ървинг. Харуки Мураками е отличен с множество литературни награди и години наред е сред номинираните за Нобелова награда за литература.

Ще се радвам, ако някои от изброените автори, както превеждали, така и превеждани, са сред любимите ви. Ако не е така, избрахте ли си вече коя ще е следващата книга, която ще прочетете?

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Професия: преводач (3)

За изкуствения интелект, интуицията и таланта

През 2010 г. научни сътрудници от Университета в Кеймбридж представят проекта Feedback Analysis for User adaptive Statistical Translation (FAUST) (б.а. – съвпадението на абревиатурата на проекта с името на немския литературен герой е напълно случайно, но навежда към размисъл за известен паралелизъм между тях). Този проект е насочен към разработване на системи за автоматичeн превод (АП), които не само да отговарят бързо и интелигентно на изискванията на потребителите, но и да се самозахранват от обратната връзка с тях. С други думи, за разлика от съществуващия до момента софтуер за АП, проектът FAUST позволява на потребителите да реализират постредактиране на предложения от системата превод и тези техни корекции да бъдат използвани след това в базата данни на системата. Прозорливо, нали?

През следващите години се появяват на бял свят и множество други системи и апликации за АП като MOSES (Университетът в Единбург), EUROMATRIX и EUROMATRIXPLUS, TRANSDUCENS (Университетът в Аликанте) и др.1

По този начин постредактирането на текстове, преминали първоначално през АП, се превръща във все по-често използвана в преводната практика стратегия и в нея се инвестират много време и пари, тъй като е ясно, че в близко бъдеще тя ще е твърде изгодна. В същото време институции като Гугъл работят усърдно за усъвършенстване на АП, за да той бъде все по–перфектен.

През 2014 г. изследователи от Университета в Амстердам въвеждат използването на  изкуствени невронни мрежи, за да помогнат на системите за АП да превеждат думи в зависимост от контекста – нещо, което до този момент е било непосилно за машините. Тези мрежи представляват модели за обработка на информация, основаващи се на принципа, на който функционира нервната система при хора и животни и са широко използвани при изкуствения интелект.

Друг напредък в областта на АП е един негов вариант, който разработва институцията Гугъл и нейните учени. Създаденият от тях софтуер анализира изображения (рисунки, снимки и т.н.) и ги ‘превежда’ в словесно изречение. Един от примерите, които използва Гугъл, за да демонстрира новата система е този с „две пици върху горната част на котлон”; изречение, което ‘превежда’ снимка, показваща именно това.

Можем ли да говорим за неканени гости в професионалния сектор на преводачите и този път те да са роботи?

Заплаха ли е АП за професията на добрия преводач?

Тези и подобни въпроси се пораждат в мен всеки път, когато информация от типа на горепосочената стига до ушите ми и едновременно с това си спомням думите на един мой преподавател, че „професията на преводача няма да изчезне; просто всички преводачи ще се превърнат в постредактори”.

Вярно е, автоматизирането на процесите в областта на превода (като обобщено понятие) напредва с гигантски крачки. Но да се върнем в реалността, и не тази на суперразвитите технологии. На всеки един от нас, бил той професионален преводач или просто притежател на Фейсбук профил, му се е наложило или са му наложили поне веднъж да се допита до автоматичен преводач (ще се въздържа от примери). И всеки един от нас е могъл бързо да си даде сметка, че автоматичният преводач превежда буквално, без да има в предвид многобройните нюанси на значението на думите, нито контекста, нито синтаксиса, нито граматичните форми. Възможно е създаденият до момента софтуер за АП да улеснява и ускорява работата на някои от професионалните преводачи, най–вече в областта на търговските и маркетингови отношения, международни организации и администрации, при преводи на документи (заклети преводачи) и др.

Но какъв би могъл да бъде приносът му в литературния превод? —По–скоро той е немислим.

Мануел Родригес Риверо нарича в една своя статия литературния преводач скрит автор. Т.е. това е този, който след автора, но преди читателя, е трябвало да прочете литературното произведение и да вземе важни решения за това, как най–добре да предаде значението на оригиналния текст и без този последният да изгуби от стойността си по време на  пътуването от автора до читателя.

Преводачът–робот има нужда от прецизно зададени правила на действие, докато една голяма част от труда на преводача–човешко същество е творчески труд. Затова той не следва правила, той ги сътворява.  Преводачът–човешко същество освен че подменя текст, написан на един език с неговото съответствие на друг език, добавя и допълнителна стойност на превода, защото той (за разлика от робота) е способен да подбере думите, които най–точно отразяват интонацията и настроението на съобщението, което трябва да достигне до читателя.  Той може да улови иронията и сарказма, ако има такива, или да разшифрова езиковите словосъчетания и изрази, характерни само за дадения език. И всичко това, за да предаде емоциите, заложени в оригиналния текст. До момента никоя машина не притежава това ниво на интуиция и талант.

В заключение, макар и пишейки тази публикация в главата ми да звучи песента “Video killed the radio star”, единствено бих искала да апелирам за спокойствие. Реална заплаха, колкото и потенциална да изглежда тя за професионалните литературни преводачи не съществува. Бъдещето не се задава толкова черно, колкото някои се опитват да го обрисуват. Нека не се страхуваме от светкавичното разрастване на модерните технологии и навлизането им в нашия професионален сектор. Напротив, нека ги приемем и дори да се обогатим от тях, доколкото е възможно, нека те улеснят и оптимизират нашия труд.

Но не падайте духом, поне докато на роботите не им сложат душа!

________________________

1 Автоматичните преводачи в мрежата,  Мария Ампаро Алсина Каудет (2011, CVC. El Trujamán)

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Да прочетем заедно!

Скъпи читатели,

Серендипия се включва към инициативите, организирани в рамките на кампанията „Чети с мен“ и ще прочете с вас разказа на Станислав Стратиев Самотните вятърни мелници.

Самотните вятърни мелници„Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.

Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде — веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.

Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.

— Всички ли велики хора са пазили юфка? — запитах аз недоверчиво.

— Най-великите от тях — каза майка ми — са пазили.

— И тримата мускетари? — не вярвах аз.

— Особено пък те! — съвсем сериозно каза майка ми.

И отиде на пазар.

Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.

Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.

— Атанасе! — викнах му аз. — Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?

— Краде кларнети! — отвърна Атанас. — Крал Карл и кралица Клара крадат кларнети!

На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем. Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.

— Къде отиваш, Атанасе? — попитах го аз. — При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност!…

Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.

Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.

— По дяволите юфката! — извиках и се метнах на коня.

Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.

— Дръжте се още малко, мадам! — виках аз. — Сега пристигам!

Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха насреща ми.

— Господа! — извиках аз. — Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време — ето ви моята ръкавица! Защищавайте се!…

Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.

Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.

— Един по един, господа! — виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица. — На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума!…

Красавиците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.

Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене…

— Момент, мадам! — казах виновно и скочих от коня. — Момент, че юфката отиде!…

Кралицата гледаше с неразбиращи очи.

Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:

— Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.

— Мадам, вие сте свободна!!!… — каза Атанас радостно. — Давам ви честната си дума!

Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обичаше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.

Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше — не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже — с млади, блеснали очи. Ние разбирахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.

— Кралицата е свободна, Атанасе — казах аз, — но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.

— Кралицата е свободна! — повтори Атанас.

— Добър ден, Атанасе! — каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. — За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?

— Кралицата е свободна! — засмя се Атанас. — Давам ви честната си дума!

— Аха! — каза разбиращо майка ми. — Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юфката.

— Аз…

— И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.

— Аз съвсем за малко…

— Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.

Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.

— А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? — запита майка ми. — Щом замъкът е близо…

Атанас използува паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път наказанието.

Знаех, че майка ми не ми се сърди. Но, както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, просто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.

Аз се мъчех да правя като баща ми, но, изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.

— Хубаво е да препускаш! — каза тя. — Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.

— Нашето не се губи! — казах й аз. — Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!

Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.

— Мадам! — казах аз, за да я развеселя. — Вече ще внимавам! Давам ви честната си дума!

Майка ми се разсмя и влезе в къщи.

А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вятърните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, Тони и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот“.

Броните ни блестяха на слънцето, Росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.

Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а неправдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат…

Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия…

Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета — те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики — те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.

И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:

„Напред! Мадам, вие сте свободна!!!“

Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.“

1969 г.

Станислав Стратиев е български писател и драматург, роден през 1941 г. Завършва българска филология в Софийския университет, след което става редактор във в. „Народна младеж“. Също така работи във в. „Стършел“ и е драматург на Държавен сатиричен театър в София. Активно сътрудничи с разкази и фейлетони на вестниците „Пулс“, „Стандарт“, „24 часа“ и на списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Септември“, „Театър“. През 90-те години има своя постоянна колонка във в. „Стандарт“. Става твърде популярен с пиесите: „Римска баня“, „Рейс“, „Мамут“ и много други, пропити с типичните за писателя жилещ хумор и абсурдизъм. Стратиев почива през 2000 г. на 59-годишна възраст.

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

„Душата е инструмент с четири струни, наречени Земя, Вода, Огън и Въздух.”

Изкуството да откриеш себе сиПротивно на всякакви очаквания и прогнози, в деня на книгата, няма да поместя списък с 10-те най–продавани заглавия в цял свят или да препоръчам 20-те задължителни за прочит творби, нито да ви обременя с това колко важно е да четем книги. В деня на книгата разговарям с Марк за наука и рационализъм, изкуство и ритуали, философия и религии, музика и душевност, и за живота. В световния ден на книгата ще ви срещна с писателя Марк Торра, чиято последна книга Изкуството да откриеш себе си имах удоволствието да преведа от испански на български език. Ако трябва да направя преценка на работата си и от гледната точка на преводач, бих казала, че всеки един ден, от първия до последния, докато работех по този проект, бе като едно пътуване. Не беше трудно, а много интересно. Пренесох се в далечни земи, докоснах се до непознати култури и най–безценното – научих много нови неща. Разчитах изцяло на помощта на автора, тъй като между нас не стоеше никоя издателска къща като посредник. В първоначалния стадий на всеки превод, преводачът е преди всичко читател. Бих желала да изразя мнението си за книгата като читател, споделяйки моето най–първо впечатление. Ръкописът, който ми изпрати Марк, започваше с цитата на Виктор Юго:„Думите са тайнствените посетители на душата”. Убедена съм, че след като прочетох този ред, вече знаех, че всичко останало ще ми хареса. И не сгреших. Изкуството да откриеш себе си е първата от поредицата книги, проследяващи преживяванията на Куси, една малка пастирка от Андите, по време на пътуването ѝ към нейния вътрешен свят. В отделните части на тази поредица, тя се среща с различни персонажи, които ѝ помагат да вникне в едно много древно познание. Символите на четирите основни елемента, комбинирани в глифи и основните архетипи, заложени във всеки един глиф правят възможен диалога на Куси с нейното вътрешно ‘Аз’. Действието се развива в Андите, гръбначния стълб на Майката Земя. И както е написал самият автор в епилога на книгата „по този начин, търся сближаване с една земя, на която не съм се родил, но чувствам като моя родна. На езика кечуа на онези, които се стремят да изградят такива мостове, им се казва чака рунас (мъж или жена мост). Това са мостове, които пресичат пространството, за да обединят различни култури, но също така и времето, за да ни свържат с миналото, което сме имали и бъдещето, което желаем.”

Марк Торра е автор на множество публикации и също така на книгите: Мастай, алхимия на преоткриването, Анатомия на душата при инките и Изкуството да откриеш себе си. Освен това, той посвещава голяма част от времето си на разработването и привеждането в действие на различни социални и екологични проекти в слабо развити страни. Родом е от Урус, малко селце, разположено в Пиринеите. След завършване на висшето си образование в Университета на Барселона, напуска Испания. От 1995 г. до сега е живял и работил в различни държави от петте континента. Така, той влиза във връзка с различни култури и начини на мислене и най–вече с хора, които той нарича ‘хора на земята’. Именно благодарение на тях, той усвоява един по–различен модел на възприемане на живота и достига до извода, че бъдещето на планетата зависи от нашия капацитет да прилагаме на практика идеите, с които другите култури могат да ни обогатят. Авторските му съчинения, обикновено са свързани с философското течение спиритуализъм и с нови тенденции, жанрове, които разработва чрез разказа и есето. Не можах да се стърпя да не започна интервюто с въпрос, свързан с езика, на който твори Марк.

А.Л.Л.: Спомням си, че когато ми изпрати стиловите правила за превода на книгата, ми привлече вниманието факта, че си започнал да я пишеш на каталунски език, но си я завършил на испански. А след като си превел книгата на английски, си направил някои модификации направо на този език. На кой език се чувства най–добре Марк Торра, когато пише: каталунски, испански, английски, някой друг?

М.Т.: Зависи от това, какво пиша. Например, когато се отнася за художествена литература или есета, ми е по–удобно да го правя на каталунски или испански, докато научните статии винаги ги пиша на английски език. В случая на Изкуството да откриеш себе си и Мастай, алхимия на преоткриването, първата ми книга, беше така, както го описваш по–горе. Превода от един на друг език ми позволи да подобря текста. Всеки един език добавя по нещо от себе си и ако писателят се справя с лекота с превеждането на ръкописа, от един на друг език, той може да използва това като още една възможност за доизглаждане на творбата си.

А.Л.Л.: Живял си в много страни от цял свят и си опознал техните култури и традиции. Съгласен ли си, че човек не е от там от където е роден, а от където протича живота му, но въпреки това трябва да поддържа винаги жива връзката с корените си?

М.Т.: Ще отговоря на този въпрос, използвайки езика на четирите основни елемента. Нашите корени съответстват на елемента Земя. Онези, в чиито характер доминира този елемент, имат нужда да поддържат силна връзка със своя произход, с тези корени. Те са като растения, които не желаят да бъдат пресадени. Докато онези, при които липсва елемента Земя, чувстват, че нямат корени и се движат от място на място. Първите обикновено са по–методични и по–предпазливи, докато вторите са по–спонтанни и по–дръзки. И разбира се, винаги трябва да поддържаме връзка с нашите корени, но едновременно с това да се обогатяваме от мястото, където живеем, да се адаптираме към него по съвсем естествен начин и без да страдаме по земята, от която сме дошли.

А.Л.Л.: Изкуството да откриеш себе си или първата част на книгата за камъните куйа е твоята последна книга. Куйите ни направляват да окрием пътя към себе си и ни показват как да се свързваме със заобикалящия ни свят. Може ли да се каже, че те са начин на живот?

М.Т.: За мен камъните куйа са много неща, зависи от това, как подхождаме към тях.

За тези, които го правят чрез науката и рационализма, те са инструмент, който им помага да вникнат в петте фундаментални, според мен, отношения в природата. И този инструмент им позволява да ‘нарушат’ законите на разума. Законите, които науката използва в настоящия момент произлизат от Аристотел и смятам, че те до известна степен, ограничават нашия потенциал на разсъждение, базирайки се върху едни неправилно изтълкувани взаимодопълване и противопоставяне. Да разсъждаваме означава да свързваме едно нещо с друго, но ако нашата представа за основните типове взаимоотношения, съществуващи в природата, не е точна, следователно изводите, до които достигаме в нашето разсъждение също няма да бъдат точни. Законите на мисленето са нашата оперативна система. Когато се екипираме с подобрената версия на тези закони, бихме могли да приложим научния метод по по–ефективен начин.

За онези, които се приближават към куйите по пътя на изкуството и ритуалите, те представляват начин на изразяване, който им помага да извършват различни ритуали или мандали с цел да завали дъжд или да има мир на света, например.

Онези, които решават да се доближат до куйите по пътя на философията, откриват в тях една цялостна философска система, основаваща се на приложената на практика логика, която тези камъни ни показват.

Онези, които подхождат към тях от гледната точка на религията, виждат куийте като лъч светлина, озаряващ пътя им. Но за разлика от различните религии и техните догми, куйите не ни казват кое е позволено и кое не, а ни просвещават, помагайки ни да идентифицираме възможните връзки между всичко и всички и естествените закони, които ги ръководят. Това ни позволява да установим, кое е правилното, но не защото сме го прочели в нечии наставления или правила, а защото разполагаме с едно по–добро разбиране на това, как всяко едно наше действие може да засегне както нас самите, така и нашето обкръжение.

Куйите не са начин на живот, а по–скоро ни разкриват една различна логика, с която можем да изтълкуваме по–добре цялата съвкупност от взаимоотношения. Затова не бих казал, че те изискват от нас да променим начина си на живот, ами да се научим да го възприемаме под един нов ъгъл.

А.Л.Л: Архетипите, или основните идеи, заложени в камъните куйа, представляват ли една ценностна система?

М.Т.: Архетипите описват житейски ситуации и различни начини на поведение, по които можем да се държим в тези ситуации. Това ни помага да анализираме двойствения характер на всяка една от ситуациите и нашите способности да се справяме с тях. Например, каква би била нашата реакция пред дадена ситуация, когато тази реакция е с наситена енергия или нехармонична, или в противоположния случай – когато е със слаба енергия и е хармонична. Несъмнено, когато правя усилието да опиша нивото на хармоничност, с което отреагираме при всяка една ситуация или, с което изразяваме нашата способност за реакция, използвам определена ценностна система. Тя ми служи за основа и върху нея изграждам моето разбиране за хармоничност. Точно по същия начин, ако бих търсил да изразя тази хармония, чрез даден музикален инструмент: бих изходил от една музикална гама, която всъщност представлява една тонална система. Интересното при камъните куйа е че те са само един инструмент и всеки един може да го настрои според собствената си ценностна система. Ако моята те въодушевява, това е чудесно, но ако не – можеш да изградиш твоя собствена. В книгата Изкуството да откриеш себе си описвам камъните куйа като инструмент, но не го настройвам според нечия ценностна система. Докато в следващата, озаглавена Ритъмът на душата и върху която работя в момента, настройвам този инструмент според една ценностна система.

А.Л.Л.: А свириш ли на някакъв музикален инструмент?

М.Т.: Душата е музикалния инструмент, който се опитвам да настроя и да свиря на него. Всеки от нас го прави, но много хора не знаят това. Душата е инструмент с четири струни, наречени Земя, Вода, Огън и Въздух и които, за да се настроят добре, не трябва да са нито много отпуснати, нито много затегнати. Може да се каже, че все още съм в процес на настройване на тези четири струни, за да мелодията, която ще изсвиря бъде хармонична.

А.Л.Л.: Книгата се разпространява онлайн и чрез социалните мрежи. Имаш ли усещането, че си постигнал идеалната комбинация: да разкажеш едно много древно познание, използвайки съвременни технологии и по този начин да покажеш още веднъж, че всичко е свързано помежду си?

М.Т.: Мисля, че преди всичко е необходимо да разберем същността на еволюционния процес. Еволюцията се ръководи от взаимодопълването. При нея едно нещо се допълва от друго и така се заражда новото. Еволюционирането ни позволява да се приспособим към обкръжаващата ни среда, но също така и да проектираме реалността, която желаем. Не трябва да забравяме, че освен пасивни субекти, които се адаптират към своето обкръжение, сме и активни субекти, способни да променят тази среда. Комбинирането на старото с новото е начина, по който еволюционира природата. Пример за това е серията от числа на Фибоначи. В нея, всяко следващо число се образува от сумата на двете предхождащи го. Във времевото измерение това означава да сумираме миналото с настоящето и от този сбор да получим бъдещето. Както миналото, така и настоящето могат да ни дадат много и трябва да черпим от тях познания, за да можем да продължим да се развиваме. Онзи, който вижда в бъдещето единствено проекцията на настоящето, без да има в предвид миналото, не еволюционира, а върви към упадък и започва да вижда собственото си унижощение като единствена възможност за зараждането на нещо ново. Това внезапно появяване на новото, чрез разрушаване на старото, се нарича революция. Ако трябва да избирам, предпочитам новото да настъпи по прогресивен начин, а не рязко и грубо и затова се опитвам да разбера уроците, които ни дава миналото. Времето се върти в кръг, така че един миг от най–далечното минало може да съответсва на един миг от най–близкото бъдеще.

А.Л.Л.: В едно от писмата, ти ми коментира, че България е място, на което искаш да обърнеш по–специално внимание. Можеш ли да ни разкажеш нещо повече за това и мислиш ли в бъдеще да посветиш повече време за проучвания по тази тема?

М.Т.: Роден съм в малко село в Пиринеите. В този район преди осем века е съществувало едно духовно движение, наречено катарство. В същия период, в югоизточната част на днешна Франция и Каталуния, се е практикувало изкуството на трубадурите (trovar, дума, която в настоящето означава на каталунски откривам). Катарите са вярвали в прераждането, били са вегетарианци, живеели са в общности и са признавали само две йерархични нива: това на посветените или съвършените и на непосветените. Счита се, че това кредо е възникнало от масовото изселване на богомилите, в резултат на преследването им в България от византийците, които искали да покръстят населението в православната религия. Същите преследвания са претърпели катарите от католическата църква, два века по–късно. Последният посветен катар, преди да бъде изгорен на кладата като еретик, предсказва, че седем века след това, т.е. в нашия век, лавровата клонка ще се раззелени отново. Тази лаврова клонка не е катарството, нито изкуството на трубадурите, което се е практикувало в тези земи, нито кабалата на юдеите, която също се е зародила по това време и в същата географска зона. Лавровата клонка е онова духовно просвещение, което е възникнало през 13 век на територията на предишното Вестготско кралство и в което са взели участие християни, евреи и мюсюлмани. Аз тълкувам камъните куйа и изкуството да откриеш себе си като продължение на това познание, но ги свързвам с древната мъдрост на първите обитатели на американския континент и също така с някои учения от Далечния Изток. Когато книгата беше преведена на български език и оценявайки помощта, която ми оказваш за разпространението й, първото нещо, което видях е отново тази връзка между катари и богомили. Мостът, издигнат между твоята и моята родна земя е все още там и чувствам, че седем века след смъртта на последния посветен катар, ще преминем по него заедно. Вярвам, че България ще изиграе важна роля, тъй като е една много богата духовно страна и тъй като именно там са се зародили много от идеите, които споменах по–горе.

А.Л.Л.: И последният ми въпрос е свързан с вечното търсене на много философи и мислители да разшифроват произхода на доброто и злото. Ти си от тези, които смятат, че човек е добър по природа, или противоположното – зъл по природа?

М.Т.: Добро и зло са две двойствени понятия, което ги прави относителни. Зависят от гледната точка. Но имайки в предвид, че ме питаш за нашето естествено състояние, онова, което притежаваме от първоначалния миг на нашето съществуване, бих казал, че според моите разбирания, това първоначално състояние не е свързано нито с доброто, нито със злото, а по–скоро с невинност, когато го възприемаме откъм положителната му страна и с невежество, когато го погледнем откъм отрицателната му страна. Невинност (чистота) или невежество (незнание) също са две двойствени понятия, но описват по–добре първоначалното състояние на човешкото същество. Ние губим ‘невежата’ невинност, когато тя започва да се смесва с опита и я възстановяваме едва когато успеем да премахнем невежеството в нея. И как го премахваме? Чрез знания, които придобиваме с опита. Както казва английският поет и художник Уилям Блейк „от невинността преминаваме към опита, за да достигнем до невинността, която се намира отвъд опита”. Камъкът куйа, който описва този процес е този на Облака и е съставен от елемента Вода върху елемента Въздух. Първоначалното състояние е невинността, изразена нехармонично, т.е. чрез невежеството. Това ни причинява объркване, незнание. Опитът малко по малко ни носи знания, следователно яснота. Крайното състояние е яснотата, изразена чрез хармонична енергия. В процеса на развитие невинността, която мислехме, че сме оставили назад, отново става необходима, но този път не като противоположност на познанието, т.е. невежество, а като негово допълнение, т.е. като хармоничен израз на това невежество. Когато наистина разберем петте основни взаимоотношения в природата и как те са свързани помежду, се сдобиваме с един много важен инструмент с помощтта, на който можем да започнем духовното пътуване отвъд разума. Така се научаваме да тълкуваме структурата присъща на разума и физическата реалност, която той проектира, да преминем отвъд нея и да открием себе си, нашето истинско аз. Така от гъсеници се видоизменяме в пеперуди. Под формата на човек – пеперуда достигаме до крайния стадий на човешката природа, този който можем да наречем чист или свят.

А.Л.Л.: Благодаря ти от все сърце за отзивчивостта и за това интервю, от мое име и от името на читателите. Желая ти винаги да откриваш вдъхновение – за книгата, която пишеш в момента и за тези, които ще я последват, за всички твои проекти и за всичко, което правиш.

Книгата Изкуството да откриеш себе си се разпространява свободно в интернет.

Можете да я прочетете тук:

https://bul-imaginal.atavist.com/the-art-of-finding-ourselves-book1

или чрез страницата във Фейсбук – Изкуството да откриеш себе си.

Към онези читатели, на които им хареса творбата, авторът отправя покана да направят минимално дарение. Той се задължава да използва насъбраните средства за социални проекти или свързани с опазването на околната среда

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

За началото, идентичността и майчиния език – Част II

Защо някои автори създават творбите си на език, различен от майчиния им?

Възможно е това да се дължи на факта, че някои от тях израстват в мултикултурни среди и от малки овладяват с лекота два или три езика. Други, превърнали се в имигранти, се нагърбват с тежката задача да творят на езика на страната, която ги е ‘осиновила’, за да произведенията им достигнат до по–голям брой читатели.

Ще продължа с някои имена от световната литература, без значение какви са били техните мотиви за вземането на подобно решение. Произведенията им са четени и препрочитани от нас многократно, но може би само в редки случаи сме отдавали значение на ‘малката’ подробност, че са писани на език, който е чужд за техните автори. Мисля, че заслужават двойно признание и както съм казвала и друг път, човешката гениалност е безгранична.

А знаете ли откъде произлиза думата гений?

От латинската genius и означава дух–покровител. Според римската митология, геният се раждал едновременно с мъжа и го съпровождал в житейския му път. Той предопределял съдбата му, оказвал влияние върху характера и способностите му и изчезвал след неговата смърт. За разлика от мъжете, които имали своя индивидуален гений, жените имали един общ и той бил богинята Юнона. В повечето открити релефи и рисунки, гениите са изобразени като крилати младежи, държащи плитка чиния или рог на изобилието. От тях произхожда и християнското вярване за ангелите–пазители. Гении са имали не само мъжете, а и селата и градовете, местностите и предметите. Тъй като геният определял човешкия ingenium (характер, вродени качества), думата постепенно започнала да се употребява като синоним на вроден талант.

Но да се върнем на нашите литературни гении.

Ако наскоро сте чели някое от произведенията на долупосочените автори, моля оставете коментар с Вашите впечатления.

Джоузеф Конрад Джоузеф Конрад.gif

Авторът на класическите творби Сърцето на мрака и Тайният агент е роден в Украйна, в семейството на разорени полски аристократи. От малък, освен на майчиния му полски, е обучаван на различни други езици, измежду които: руски, френски, латински, гръцки и немски. След смъртта на родителите му, младият Джоузеф заминава за Франция, където живее в продължение на четири години, водейки доста авантюристичен живот. През 1878 г. се включва в английската търговска флота, което му позволява да опознае Африка, Южна Америка и Азия. На 37 години получава британско гражданство и малко след това публикува първия си роман Лудостта на Алмейър. Избира да пише на английски език, който научава на 20–годишна възраст. Това е коствало много усилия на писателя, който имал силно подчертан акцент и немалко ограничения при писането. Веднъж той споделя: „Когато пиша, водя болезнена борба с този език, който не чувствам като собствен, но чиято собственост за съжаление съм“. Твърде възможно е, животът на Конрад в различни страни и неясната му представа за неговата идентичност да са били определящия фактор при избора му на език за неговите творби.

Набоков.jpg Владимир Набоков

Набоков е израстнал в богато руско семейство и също е получил образование на няколко езика. Освен руски, авторът на Лолита е усвоил доста добре английски и френски. С избухването на руската революция, семейството му се премества най–напред в Англия и след това в Германия. През 1940 г. писателят и съпругата му, която е еврейка, заминават за САЩ, за да избегнат разпростиращия се в цяла Европа нацизъм. От този момент Набоков започва да пише произведенията си само на английски език. Лолита е творбата му, получила най–голяма популярност. Началото ѝ често е цитирано като пример за едни от най–добрите фрази, написани някога на английски. Прилагам го по–долу за англоговорящите читатели. Текстът е достоен за възхищение, поради поетичното му, нетипично за прозата звучене.

„Lolita, light of my life, fire of my loins. My sin, my soul, Lo-lee-ta: the tip of the tongue taking a trip of three steps down the palate to tap, at three, on the teeth. Lo. Lee. Ta. She was Lo, plain Lo, in the morning, standing four feet ten in one sock. She was Lola in slacks. She was Dolly at school. She was Dolores on the dotted line. But in my arms she was always Lolita.”

Самюъл Бекет Бекет

Бекет, известен повече с драматургичните си творби, е изучавал френски, италиански и английски език в Тринити Колидж, в родния му Дъблин. След това, пътува из Европа и през 1930 г. се установява окончателно в Париж. Той пребивава там по време на нацистката окупация, като казва, че се чувства „по–добре във Франция по време на война, отколкото в мирна Ирландия”. Въпрос на предпочитания, бих добавила. Пише първия си роман Мърфи на английски език и след това го превежда на френски. След войната започва да твори почти изцяло на френски, включително и пиесата, която се смята за връх в творчеството му – В очакване на Годо. Бекет превежда сам на английски всичките си произведения, написани на френски език.

Джак Керуак Джак Керуак

Истинското име на Джак Керуак е Жан–Луи Керуак. Считаният за един от най–важните американски автори на ХХ век е син на канадски родители от френски произход. И както е логично, майчиният му език е френския и по–точно, диалект, който се говори в провинция Квебек. До 6–годишна възраст не е учил англиийски език и е започнал да го говори по–свободно в края на юношеските си години. Първите му произведения са написани на френски език. Дори една от най–известните му творби По пътя е започната на френски и след това, завършена на английски. Изборът на Керуак да пише на този език е повлиян най–вероятно от литературните среди, в които се е движил – членовете на т.нар. бийтпоколение.

Емил Чоран Чоран.jpg

Чоран е румънски философ и е написал първите си произведения на румънски език. На 17 годишна възраст започва да учи философия в Букурещкия Университет, където усвоява доста добре и немски език. Това му позволява да чете Кант, Шопенхауер и най–вече Ницше в оригинал. През 1937 г. продължава образованието си в Париж – град, в който прекарва по–голямата част от живота си. Оттогава до неговата смърт през 1995 г., Чоран пише изключително само на френски. Негова е мисълта: „Без националност – възможно най–добрият статус за един интелектуалец”.

Кундера Милан Кундера

Милан Кундера е чешки писател, който пише както на родния си чешки, така и на френски език. Той е един от известните интелектуалци по време на Пражката пролет през 1968 г. Изказванията му срещу окупацията на Чехословакия от войски на Варшавския договор довеждат до забрана на неговите произведения и до изключването му от Комунистическата партия. През 1975 г. Кундера е поканен да преподава в университета в Рен, Франция и се установява да живее там. Интересното при Кундера е, че той пише романите си на чешки език, а оставя френския за есетата. През 1984 г. написва в Париж, на чешки език, един от най–известните си романи – Непосилната лекота на битието, който едва през 2006 г., 22 години по–късно, бива публикуван и в Чехия.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

 

За началото, идентичността и майчиния език – Част I

Функционирам благодарение на ненаписани списъци с добри намерения за новата година. И това, може би, е единственото положително нещо, с което свързвам абсурдния маратон от новогодишни празници, пробуждащ в мен не малко противоречиви емоции.

Така че, ето ме тук, изправена пред едно ново начало, лице в лице с едно ново предизвикателство.

Нова година – нов списък – нов блог.

Малко преди да взема това решение и четейки за твърде сложното, но не и невъзможно, равновесие в литературния превод, се натъкнах на следния цитат от преводачката Малика Ембарек Лопес:

„И не е ли във всеки случай преведеният текст слово, изпратено на заточение или по–скоро, думи, преселили се на чужда земя. Когато носиш в себе си две култури – и всичките техни звучения – ти превеждаш непрекъснато. Винаги се движиш от бряг на бряг, пресичайки граници. Няма защо да избираш между тях, достатъчно е те да са в хармония. Изглежда лесно, но е възможно да се превърне в един от подвизите на Херкулес. Може да е благословия и едновременно присъда.”

                                                          Malika Embarek LopezLa palabra transterrada

За разлика от авторката, не съм се родила с две култури, но като стотици хиляди други хора, живея с тях от много дълго време. От бряг на бряг, пресичайки граници, изграждайки мостове в търсене на хармония.

Именно в този дух на интеграция ще бъде насочен и настоящият блог, но интеграция, погледната през призмата на словото. Думите ни правят автентични и в същото време идентични едни с други. Нямам за цел този проект и предоставената информация да бъдат от интерес само за професионалисти, занимаващи се с литературен превод. Напротив, никога не са ми харесвали тесните, затворени професионални кръгове. Идеята ми е всеки един читател, дори и съвсем случайно попаднал тук, да открие нещо интересно и полезно за себе си. И се надявам това откритие (както самото име на блога подсказва) да бъде за него една истинска серендипия – от английската дума serendipity.

Serendipity означава щастлива и неочаквана находка, възникнала при търсенето на нещо друго. Също така, способност да се откриват случайно ценни и интересни неща. В общи линии, нещо като случайност или съвпадение.Трите принца на Серендип Думата започва да се употребява в английския език в средата на 18 век и произхожда от една традиционна персийска приказка със заглавие Трите принца на Серендип. Серендип е старото персийско име на остров Цейлон, разположен в днешна Шри Ланка. Приказката разказва за пътешествията и приключенията на принцовете и как те неведнъж попадали в трудни ситуации, но винаги ги преодолявали с помощта на невероятни случайности. За съжаление, в българския език думата серендипия не съществува, нито съществува неин точен еквивалент. Но съм сигурна, че има много български думи, описващи различни състояния или усещания и които нямат точен превод на определен чужд език. Ако се сещате за такъв пример, моля оставете коментар.

 

И както е редно за една първа среща, ми се иска да разчупя леда с нещо интересно и в същото време свързано с всичко споменато по–горе.

Писането на литературни или научни творби е една почти недостижима способност и затова малко хора успяват да я овладеят. Еднакво трудни са и правилното изразяване и писане на втори, трети или четвърти език, различен от родния. Някои писатели обаче, упорстват в комбинирането на тези две трудности. И казвам упорстват, защото за да се твори на език, различен от майчиния, е необходимо не само безпогрешно владеене на неговата граматика и лексика, а също така и едно задълбочено разбиране на всички онези тънкости, които се включват към ‘серийните елементи’ на майчиния език: двусмислени изрази, асоциации, игри на думи и стилове. Ще дам няколко примера за известни писатели, които не са творили само на родния си език.

Цветан ТодоровИска ми се да започна с Цветан Тодоров – философ, писател и литературовед, роден в София и който в последствие живее и твори във Франция. Именно неговата личност и книгата му На чужда земя (L’homme dépaysé, 1996) ми привлякоха вниманието и така да се каже, ме вдъхновиха за последващото проучване. 

Цветан Тодоров е роден през 1939 г. и е син на основателя на Българския библиографски институт, Тодор Боров. Следва български език и литература в Софийския Университет и през 1963 г. заминава като стипендиант за Париж. През следващите няколко години завършва докторската си дисертация и окончателно се На чужда земяустановява във френската столица. Той пише всичките си произведения на френски език, като след 1984 г. някои от тях се превеждат и на български. Тодоров е гражданин на двете Европи – източна и западна и се самоопределя като човек без земя. В своите книги говори за истината, доброто и злото, справедливостта, паметта, откъсването от родната земя, срещата между различни култури, живота си в България и Франция и любовта си към литературата. Негова фикс идея са пресичането на граници, прескачането на бариери, обединяването на различни сфери, привидно несъвместими, на езиково или културно ниво. Интересува се от пресечните точки, нюансите, т. нар. ‘сиви зони’. Именно там, той търси отговор на един единствен въпрос: Как да живеем?

Следва продължение.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!