Пилар Васкес: „Нормално ли е една преводачка да оплаква автора, когото превежда?”

За автора, преводачката и приятелството…

Неотдавна прочетох статия, която твърде много ме заинтригува и развълнува. Днес си я припомням и желанието ми е да я споделя с вас, моите читатели. Главните герои в публикацията са авторът и преводачката.

Авторът

На 2 януари тази година, все още неугаснали последните отблясъци на отминалата новогодишна нощ, близки, приятели, колеги, читатели, последователи, съмишленици, критици, интелектуалци и артисти от цял свят се сбогуваха с Джон Бергер.

John Berger

Джон Бергер

Английският поет, писател, критик и художник остави след себе си неизмеримо наследство от рисунки, романи, стихове, есета, киносценарии, пиеси, статии и рецензии с литературна и художествена критика. Категоризиран като един от най–влиятелните писатели за своето време, Джон Бергер винаги е служил като мост между обикновените хора и великите майстори на европейското изкуство. Чрез есетата си и критичните бележки, английският автор успява да открие отговорите на многобройните въпроси, поставени от съвременния визуален свят.

Джон Бергер, рисунка

Рисунка на испанската балерина Мария Муньос, автор Джон Бергер

През 1972 година Джон Бергер започва да работи като водещ на телевизионното предаване Ways of Seeing, което има за цел да анализира как по–точно различните начини на гледане засягат формите на интерпретиране на изкуството. Програмата е високо оценена, получава различни награди, предизвиква истински поврат в теорията на изкуството и през същата година се издава и едноименната книга, превърнала се в задължително заглавие за изучаващите теотия на изкуството и визуална комуникация.

Преводачката

Дни след кончината на ерудита, испанската преса разпространи трогателно, прощално, в същото време благодарствено и твърде неочаквано писмо от една по–различна от останалите читателка, почитателка и приятелка – неговата преводачка на испански език Пилар Васкес. В тази нейна изповед озаглавена „Кратка бележка до Джон Бергер“, Пилар Васкес си задава въпроса нормално ли е една преводачка да оплаква авторът, когото превежда:

„Скъпи Джон,

Върху бюрото ми стои твоят последен сборник от есета. «Портрети». Когато научих, че си си отишъл завинаги, пръстите ми набираха на клавиатурата една твоя фраза. Първото нещо, което си помислих, спомняйки си едно твое есе за Джак Йейтс, бе дали отсъствието ти щеше да промени с нещо смисъла на онази фраза. И тогава се разплаках. Нормално ли е една преводачка да оплаква авторът, когото превежда? Но как да не скърби за него, когато авторът, в случая – ти, винаги е поддържал връзки на сътрудничество, приятелство и равенство със своите преводачи. Когато във всеки един момент е показвал към тях безграничното си великодушие.”

Пилар Васкес е превела множество романи, работейки за различни испански издателства. Също така, нейни са преводите на по–голямата част от творбите на Бергер и с това тя се превръща в човека дал гласност на неговите идеи на испански език. Отношенията ѝ именно с този автор прекрачват прага на професионалния формализъм и се превръщат в много по–дълбоки човешки взаимоотношения. Затова авторката продължава писмото си така:

“Тези дни препрочетох някои от писмата ти и във всички тях откривам чувствата, взаимността и разбирането към труда на тези, които предават думите ти на други езици и които единствено прехождащият между два езика е способен да демонстрира. Само с няколко реда от статията «Автопортрет» ти казваш много повече относно превода, отколкото специализираните учебници в няколко свои глави:

«Четем и препрочитаме думите от оригиналния текст с цел да преминем през тях и по този начин да достигнем, да се докоснем до гледката или преживяването, които са ги предизвикали. Тогава вземаме това, което намираме там, онова малко нещо треперещо и почти нямо и го поставяме при езика, на който превеждаме. Веднъж сторили това, идва ред на главната задача, която се състои в това да убедим езикът-амфитрион да приюти, да приветства за добре дошло това ‘нещенце’, което чака да бъде сглобено и да проработи.»

Вероятно защото ти пишеше от тази позиция, от това познание, от този опит, текстовете ти са така лесно преводими и събуждат въображението на тези, които ги превеждат, отнасят ги толкова надалеч.

Прощавам се с теб, Джон, с една фраза заета от същото есе, което споменах в началото: приживе ти бе източник на вдъхновение за мнозина, а сега ще бъдеш вече завинаги нашия учител, «учител, който ни учи да не губим надежда».

Благодаря ти много.”

Un hombre afortunado.jpg

Джон Бергер, „A Fortunate Man“, превод на испански Пилар Васкес, издателство Алфагуара

Приятелските взаимоотношения между Джон Бергер и неговата преводачка са само един малък пример за това как професионалните отношения прекрачват прага на формалността и се превръщат в чисто човешки взаимоотношения. Може би в литературния превод това е не само неизбежно, но и необходимо. И защо не, след като крайният продукт е именно плод на симбиозата между двамата автори. При всички случаи, връзката между писател и преводач е крайно необходима и е твърде изненадващо, ако тя не възникне. Кой по–добре от самия автор би обяснил на преводача своите идеи и намерения и никой както него не би му разшифровал текста, не би разкрил истинския замисъл или подчертал, това което си заслужава да бъде подчертано.

Следователно, да – съвсем нормално е една преводачка да оплаква автора, когото превежда.

Фрагменти от писмото на Пилар Васкес,
публикувано във вестник ABC.es на 19-01-2017
Превод от испански: Антоанета Л. Лазарова

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Професия: преводач (5)

Въображаемите преводачи (10)

От Пабло Моиньо Санчес

1.

Младеж превежда разказ, публикува го, скоро получава писмо от разгневен непознат, младежът отива у тях, разменят текстовете, еднакви са, каква изненада.

2.

Млад писател превежда разказ, публикува го в списание, скоро след това получава гневно писмо от разярен непознат, той е преводач и твърди, че преводът е негов, младежът отива у тях, за да го успокои и му демонстрира, че не е плагиатствал от него, тогава разменят текстовете си и действително те са еднакви, каква изненада.

3.

Млад испански писател превежда разказ от бележит френски романист, публикува го в списание, чийто главен редактор е баща му, скоро след това получава гневно писмо от разярен непознат, той е признат преводач и твърди, че преводът, публикуван от младежа е негов, младежът още същия следобед отива у тях, за да го успокои и му демонстрира, че не познава никакъв предишен превод и естесвено не е плагиатствал от него, че несъмнено трябва да става въпрос за някаква грешка, тогава си разменят текстовете, които по чудо и в действителност са еднакви, и тогава що за изненада, или вероятно не толкова.

4.

Млад испански писател, бъдещ член на Френската академия за хумор, превежда разказ от бележит френски романист, бъдещ нобелов лауреат за литература, и го публикува в литературно списание, чийто главен редактор е баща му, също така адвокат и бъдещ политик от Либералната партия, но скоро след това, може би, още през същата седмица, младият писател получава гневно писмо от разярен непознат, който живее в същия град (намираме се в Мадрид, през 1908 г.), и се оказва, че този човек не само е признат преводач, но освен това години наред е превеждал и публикувал пълните творби на бележития френски романист, и сега твърди, че преводът, публикуван от младежа в литературното списание е негов, така че младежът, придружен от редактора на публикацията, т.е. баща му, още същия този следобед отива у тях, за да го успокои и му демонстрира с всички възможни средства — чернови с дати, пълни със задрасквания и корекции —, че той не е знаел за съществуването на какъвто и да е предишен превод и естествено не е плагиатствал и няма да плагиатства никога нищо, така че несъмнено трябва да е някаква грешка, и тогава младият писател и признатият преводач разменят недоверчиво текстовете си и се оказва, че двата разказа по чудо и в действителност са еднакви, и тогава двамата се споглеждат един друг объркани, каква изненада, възкликват, или вероятно не толкова, си помисля и ще напише единият от тях някога в авобиографията си, може би един преводач трябва да съвпадне с друг, ако преводът е верен и затова законът не би трябвало да повелява различия в преводите, а напротив, един идентичен, и да са като сянка на едно и също тяло, въпреки че са много тези, които превеждат едно и също произведение.

5.

Напоследък преводачката се повтаря повече от развалена грамофонна плоча. Изморена да говори за все за едни и същи теми ѝ хрумва да потърси произволно в CORDE1 някаква идея, която след това да ѝ послужи като изходна точка. Но за съществителното име превод се появяват не по–малко от 2651 резултата в 755 документа. Така че решава да доуточни още малко и се запитва относно различните определения на думата превод през вековете. Тогава написва «преводът е» и измежду деветте резултата, които получава, открива един цитат, с който не може да бъде повече в несъгласие, но който въпреки всичко е интересен и заинтригуващ като полицейски роман и който тутакси изрисува усмивка на лицето ѝ и веднага я отвежда в дигиталния архив за вестници и след това неуспешно в кварталната библиотека и по–нататък в Нациолната и после кой знае къде, защото от онзи момент нататък не може да премахне историята от главата си, и която казва така:

Запознавам се с Руис Контрерас, защото получавам негово писмо във връзка с появилия се в „Прометей“  разказ на Анатол Франс в превод, който той смята за негов. За да го успокоим отиваме аз и баща ми да го видим и аз дето бях превел онзи разказ директно от френски се изненадвам от идентичността му и което ме кара да поддържам теорията, че един преводач трябва да съвпадне с друг, ако преводът е верен и затова законът не би трябвало да повелява различия в преводите, а напротив, един идентичен, и да са като сянка на едно и също тяло, въпреки че са много тези, които превеждат едно и също произведение.

Рамон Гомес де ла Серна, Automoribundia, Буенос Айрес, Судамерикана, 1948 г.

  1.  Corpus Diacrónico del Español – база данни от текстове от всички епохи и места, където се е говорил испански език, от неговото възникване до 1974 г.

 

За автора:

Пабло Моиньо Санчес (Мадрид, 1980 г.) е млад испански преводач и писател. Превеждал е от френски език автори като Жорж Перек, Реймон Кьоно, Жюлиен Грийн, Албер Лондр и Риад Сатуф. Като писател е съавтор на „Наръчник за метриката в испанската поезия” (2005) и на поредицата статии „Въображаемите преводачи”, публикувани в списание „El Trujamán“.

Самият Пабло, вдъхновен от групата за експериментална литература Улипо, се самоопределя по следния начин:

„Не е руснак, нито кореец, нито иранец, нито моряк, нито музикант, нито анемона, нито таралеж, във всеки случай гарван (corvux corax); не търгува с дървени чехли, нито с маски, нито с магнити, нито яде корени, скрит в убежище, нито е душата на компанията, нито чества годишнини, нито отправя молитви в тъмни пещери; нито е вдлъбнат, нито изпъкнал, нещо обичайно, не мислете ли — той е всеяден, консумира череши през лятото, ябълки през зимата, ориз с месо в петък; живее по инерция, вълнува се от дребни неща, (знае много мръсни рими); роди се, порастна, върви, понякога се смее като забавно дете, напредва или просто се движи, или поне така си мисли.”*

*Оригиналният текст на тази кратка автобиографична справка е написан от Пабло Моиньо Санчес според едно от ограничнията на Улипо, наречено липограма на затворника и според което един затворник трябва да напише на малко парче хартия съобщение, използвайки само буквите: a, c, e, m, n, o, r, s, u, v, w, x, z, i.

 

Оригинално заглавие: Los traductores imaginarios (10)

Автор: Pablo Moíño Sánchez

Публикация: Списание El Trujamán, 07-Април-2017 г.

Фотография: Виолета Апостолова/Leti photography

Превод от испански: Антоанета Л. Лазарова

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Владимир Зарев: Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет

        Литературните творби, дори и тези, които не са дефинирани като исторически романи и които нямат ясно доловима историческа тематика, пряко или косвено се превръщат в едни от–най достоверните исторически извори. Писатели и поети, чрез своите истории, разказани от позицията на съвременници на заобикалящото ги общество, преднамерено или неволно стават свидетели на бита, културата, нравите и социално–политическите характеристики на всяка една епоха, на всеки един времеви отрязък.

Днешната ни среща е посветена именно на първородната връзка между тези две сфери от човешкото познание и творчество, до такава степен изначална, че не можем да мислим за литература без да мислим за история и обратното.

За целта имам удоволствието да разговарям с писателя Владимир Зарев – един от най–изтъкнатите представители на съвременната българска литература и който най–добре би могъл да анализира поставената тема.

Zarev-Foto Carolin Seeliger1

Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в град София. Завършил е българска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Главен редактор е на елитното литературно списание „Съвременник”. Любовта към литературата и историята му е предадена от неговия баща – Пантелей Зарев, професор по история и теория на литературата в Софийския университет, един от най-изтъкнатите български литературоведи за всички времена. Владимир Зарев е автор на множество творби, по–голямата част  от които са романи. Между тях: националният епос – трилогията „Битието”, „Изходът“ и „Законът“, „Разруха”, „Светове”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Орлов мост”. Негови произведения са преведени и издадени в Германия, Австрия, Русия, САЩ, Чехия, Турция, Полша, Унгария, Румъния, Украйна, Сърбия, Хърватия, Албания. През 2006 г. романът „Разруха” е издаден от престижното издателство “Кипенхойер и Вич” в превод на немски език от Томас Фрам. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика и читатели. Втора програма на националната немска телевизия прави филм за автора, наречен „Българският Балзак” и го излъчва многократно в предаването си за култура „Фьоникс”. Литературните наблюдатели от всички немскоезични медии са единодушни: „Владимир Зарев е изключително явление в българската и в европейската литература“ и често е сравняван с Балзак, Томас Ман и Достоевски. Негови творби са номинирани и стават носители на престижни литературни награди.

Днешната публикация ще акцентира върху два от романите на Владимир Зарев: Разруха и Орлов мост и върху недалеченото минало на България, към което те ни отвеждат. Романът Разруха е издаден за пръв път през 2003 г. от Пет плюс и последното му дванадесето издание от 2016 г. е на Издателска къща Хермес. Орлов мост излиза по книжарниците през 2015 г., издаден отново от Издателска къща Хермес. Хронологически, малко повече от десет години делят написването на двата романа, а литературното пространство пресъздадено в тях се вписва между преломната 1989 г. и протестите през 2013 г.

Предлагам ви едно пътуване през времето, макар и твърде кратко, при което няма да търсим паралелизми или различия между двата романа, а ще се фокусираме върху ролята на писателя при написването на автентични исторически документи, препредавани от поколение на поколение.

За презентацията е нужен JavaScript.

А.Л.Л.: Още на първа страница от книгата Разруха четем: Изглежда, нашият живот се състои от подробности, които за да възприемем и осмислим, трябва да забравим. Това, което не забравяме, всъщност ние сме си го измислили сами. И по–нататък Спомените са нашето доизмисляне на себе си. Ако се опитаме да разтълкуваме тези думи не от гледна точка на индивидуалните спомени на всеки от нас, а през призмата на историческата памет на една нация, по какъв начин литературните творби «доизмислят» обществото?

В.З.: Ежедневието ни поглъща и повлича като река, за да бъде  овладяно цялото чудовищно  и променящо се течение на битието, трябва да го спрем и да го утаим в себе си, да го превърнем от протичащ филм в снимка. Така от една страна ние сме принудени да участваме в общия живот, но от друга всъщност превръщаме това участие в свой живот, доизмисляме го, за да го направим наистина единствен и неповторим. Нашият живот наистина се състои от подробности, които за да възприемем, опитомим и осмислим, трябва да забравим, да ги заменим със своите субективни усещания за тях, за да ги превърнем в част от себе си, в спомен. В това привидно противоречие се крие същността и истината за човешката памет. Колкото до втората част на въпроса Ви, тя се отнася не само до таланта на писателя, но и до неговия морал. Някъде Хераклит казва, че „природата обича да се крие“. Убеден съм, че писателят трябва да има морал в личния си живот, а още повече морал за това, което се случва в обществото. Но в художествения текст също като природата той се „крие“, не може, няма право да раздава присъди, да заема страна, да има предпочитания, мисълта ми е, че по своята същност художественият текст е пределно обективен и субективен едновременно. Словото, в което са потопени, в което битуват сюжета и характерите е „природата“ и писателя едновременно, т.е истината и нейната оценка.

А.Л.Л.: Защо смятате че в литературните творби има повече история отколкото във всеки един специализиран учебник? И какво я прави по–достоверна от тази, която в учебниците ни я показват веднъж по един начин, а след това иначе?

В.З.: В художествените творби на писателя незабележимо са вплетени някои от съдбовните исторически събития, проблемите, начина на мислене и чувстване на неговия съвременник. Писателят наистина е биограф на времето си, но той разказва случващото се в своето настояще чрез човешките характери, чрез драматичната съдба на описаните от него герои. Ето защо неговият развълнуван разказ остава актуален и не губи обществената си, емоционалната си и разбира се естетическата си значимост дори след много години, когато текста му се превърне в разказ за миналото, защото добрата литература подчинява събитията и злободневието на дълбинното познание за човека. В този смисъл всяка художествена книга в някакво бъдеще се превръща в исторически текст, ала в тази вече „историческа“ книга читателят може да открие проблемите, идеите и типичните черти на днешния си ден, на своето привидно променено съвремие.

И най-важното… През 1986 година случайно попаднах в историческия музей на град Белоградчик и там за първи път научих за помитащото и толкова трагично национално въстание разтърсило Северозападна България през  1850 година. Останах удивен, ще употребя по-силната дума, направо поразен от факта, че това въстание против турските поробители избухва четвърт век преди Априлското, по своето величие, мащабност, преживян народен възторг и трагизъм не отстъпва на Априлското, но за него не се знае нищо. Върху него покълва тишина и то не оставя ярки следи в националната ни памет, забравата е неговото истинско и най-унизително поражение. Ето загадката, която ме заплени, дълго измъчваше моето въображение и ме накара да напиша романа си „Лето 1850“. В един миг аз осъзнах, че въстанието през 1850 потъва в неизвестност и забрава, именно  защото ги е нямало Захари Стоянов и Иван Вазов, отсъствало е  Словото, което да остави в образи и чувства буната, да подреди в националното съзнание това разтърсващо народно усилие. Освен за окървавените, горещи дни „Лето 1850“ е роман за блясъка и величието на Словото, тъй като Словото освен споделяне и изповед в насилието е и незабрава. Позволих си да разкажа всичко това, защото Словото е най-истинската, натрупваща се и неунищожима национална памет.

А.Л.Л.: „Прозорците на цяла София до третия етаж са обковани в решетки, няма по–зарешетен, по–приличен на затвор град в света. Живеем в затвора на възмечтаваната свобода, вратите вече не са място за общуване, а преграда, стоманените, боядисани с миниум врати не отварят ничие сърце, а страха ни, те са предназначени да затварят.”

Вие наричате демокрацията в България «избухнала» и «процъфтяваща», а също и «циничен синоним на свободата»… В добавка аз бих я характеризирала като демокрация на парадокса и абсурда. И горепосоченият пасаж, според мен, е една от най–точните метафори в романа Разруха, отнасящи се до този парадокс и този абсурд. Какво стана, защо така се получи, че демокрацията разцъфна така криворазбрана у нас?

В.З.: Някъде в своите знаменити диалози за държавата Платон споменава, че има три възможни форми на управление – тирания, олигархия и демокрация. Естествено като най-съвършена и продуктивна форма на управление той поставя демокрацията, но при изричното условие ако тя има ясни правила и законите важат за всички. Когато тази зависимост е нарушена, твърди Платон, демокрацията в сравнение с другите две форми на управление най-лесно преминава в анархия. Аз твърдя, че в последните двадесет и седем години ние живеем в една умишлено създадена и добре обгрижвана от всички партии  и управления анархия, която позволи да се корумпира цялата възможна държавност от полицията и съда, до народните представители, министрите и висшите чиновници в държавните органи и общините. А това доведе до пълна безконтролност и ненаказауемост, т.е. до смразяваща бедност и отсъствието на всяка справедливост. Някои твърдят, че след десети ноември 1989 година демокрацията възвърна свободата на личността и това е вярно, но ограбеният, натиканият в мизерията и постоянното си оцеляване човек не може да бъде свободен.

А.Л.Л.: Кое според вас настъпва най–напред: вътрешната разруха във всеки един от нас (имам предвид най–вече моралната) и тя отвежда до падението на цяла една нация или обратното – първо тя възниква на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Или този въпрос би могъл да се отъждестви с този за яйцето и кокошката?

В.З.: Кое е първично… яйцето или кокошката? Отговорът е безкрайно прост и сложен едновременно, първична е Божествената идея за кокошката и яйцето. Кое настъпва най-напред: вътрешната разруха у нас или тя се появява на глобално равнище и след това покварява всяка една личност? Според мен тоталната и помитаща Разруха се повлиява от атмосферата и ценностите, които предлага обществото, следователно от прекомерната и ненаситна алчност, от това, че парите се превърнаха в основна човешка ценност, от осъствието на елементарна справедливост и морал. Първоначално обстоятелствата, които ни заобикалят ерозират нашата нравственост, усилват до истеричност първосигналните инстинкти на някои „предприемчиви“ тарикати и разрушават човешката духовност. По-сетне самият едновременно престъпно забогатял и духовно ограбен човек се мъчи да повлияе на окръжаващия го свят, да го корумпира и омърси, да го направи удобен за себе си, за незаконното си богатство и властваща си безнаказаност.

А.Л.Л:  Какъв беше поводът за написването на романа Разруха?

В.З.: Когато се връщах у дома през една студена, мъглива, неприветна зимна вечер на 2002 година аз забелязах пред нашия блок някакъв скитник да бърка в кофата за боклук. Неговата фигура, самото му излъчване ми се сториха познати, вгледах се и познах моят учител по география. Той също ме позна и това ми се видя нетърпимо, защото аз дълбоко уважавах този умен и горд човек. Двамата безмълвно се подминахме, задъхвах се от гняв и мъка, у дома седнах зад компютъра си и написах с огромни букви „Разруха“. „Разруха“ е роман, който разказва как беше съсипана България, как беше ограбен и най-страшното обезмислен труда на няколко поколения българи, но и разказ за това как беше унизена и маргинализирана българската интелигенция.

А.Л.Л.: Чрез думите на главният герой от романа Разруха, Мартин Сестримски, Вие казвате: Наричат го преход, но преход към какво. Двадесет години по–късно персонажите от Орлов мост Павел и Юлия и младите хора, участващи в протестите, могат ли да отговорят на този въпрос? Какъв е поводът за написването на романа Орлов мост?

В.З.:   За да бъда съвсем точен ще трябва да започна отдалеч, от драматичната 1968 година, когато войските на Варшавския договор вероломно нахлуха в Чехословакия и задушиха в зародиш начеващата демокрация, която най-вероятно щеше да влее надежда и светлина в живота ни, да даде свобода на хората и да очовечи социализма като му придаде „човешко лице“. Тогава в знак на протест срещу това неоправдано и подсъдно насилие един чешки студент Ян Палах пожертва себе си, той се самозапали и от световната общественост това справедливо беше наречено престъпление срещу човечеството.

През зимата на 2013 година в протежение на няколко месеца у нас в България се самозапалиха и трагически изгоряха десетина човеци и това също беше предизвикано насилие и престъпление срещу човечеството, но никой, нито от родната политическа и олигархическа върхушка, нито от международната демократична общественост не обърна внимание, сякаш жестът на тези мъченици беше напразен, несправедлив упрек към управляващите и дори в някакъв смисъл смешен. Това подсъдно безчувствие, тази морална отъпялост на доведения до нетърпимост либерализъм осакати допълнително демокрацията, то ме ужаси и ме изпълни с омерзение.

През месец февруари на 2013 година започнаха внушителните национални протести, които отново събудиха улиците и площадите и ги огласиха с човешки възторг и с несъгласие. Поводът за тях беше в ужасяващо високите сметки за ток, но причините бяха много по-дълбоки, за тях аз доста говорих при предишните Ви въпроси и не желая да се повтарям. Важното е, че през зимата на 2013 година у нас се създадоха условия за възникването на реално, действащо гражданско общество, а това ме изпълни с неясно облекчение и дори с оптимизъм. Защото само гражданското общество, единението и протеста на всички беше в състояние да озапти несменяемата политическа и олигархическа върхушка, да овладее корупцията и продължаващото ограбване на страната и да възстанови поне донякъде справедливостта. Но сюжетът на романа се породи и освети съзнанието ми, когато една влажна и неприветна вечер отначало забелязах, а сетне с любопитство се вгледах в красива двойка – жената беше на около двадесет и пет години, а мъжът малко по-възрастен. Те участваха активно в протеста, тяхната взаимност беше рожба на протеста, крещяха и ръкомахаха, бяха увлечени от всеобщата глъч, но в същото време несъзнателно се притискаха един към друг, докосваха се по особен начин, бяха част от всички и в същото време съвсем отделни, сякаш бяха сами на улицата. Тогава изведнъж ми хрумна, че те се обичат, че те болезнено, до изнемога са влюбени един в друг, но още не го знаят, дори не го подозират, защото тържеството на протеста, което ги беше събрало, всъщност им пречеше да го разберат. И аз до изнемога пожелах да го напиша, да разкажа за една прекрасна, нежна и нараняваща, ала най-вече невъзможна любов. Всеки от героите има своето минало, своите страхове, грехове и мечти, протестите ги събират, но по силата на обстоятелствата протестите и ще ги разделят.

А.Л.Л.: И в двата романа на фона на събитията, пряко отнасящи се до политическата и социална ситуация в България, изплуват персонажите със своите съдби, лични драми, емоционален свят, пропит с любов, омраза, алчност, чувство за самосъхранение, разочарования, копнежи и т.н. Владимир Зарев се показва като един изключително добър познавач на човешката психика и на човешките взаимоотношения на всяко едно ниво. Твърде успешно той обтяга онази невидима нишка, която дърпа или отпуска ту единия, ту другия от героите и с невероятна прецизност пресъздава психологията на момента. Неговите герои рядко се гледат, но се виждат чрез останалите си сетива, усещат се и читателят успява да се докосне до тях в дълбочина. Кой е най-важният, определящият проблем във Вашето творчество?

В.З.: Най-дълбинно и мъчително дълго ме е занимавал проблема за властта, защото стремежът към властта е основополагащ психологически и социален интстинкт. Човек непрестанно се стреми да властва над някого или над нещо, защото като отнема свободата от другите, нашата власт над тях ни даравя със свобода. Любовта е форма на власт, но и омразата, верността, но и предателството са форма на власт, парите, професионалните и духовните умения, красотата, дори страданието са форма на власт /сакатият например разголва отрязания си крак и така властва над нас, чрез предизвиканото състрадание ни принуждава да му дадем милостиня/. Половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да упражни своята власт над майка си. Всеки голям писател е един очарователен тиранин, който чрез величието на словото властва над нас. Този най-значим екзестенциален проблем аз съм поставил в основата на епичната си фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Ще напомня само, че действието в първия роман на трилогията „Битието“ започва през далечната 1890 година, а в последната част „Законът” завършва през 2007 година с влизането на България в Европейския съюз. Тази огромна панорама от историческо време, сюжетни ходове, чиста измислица и достоверност, от фабулни вплитания и разпади, от човешки характери, максимално езиково напрежение и протичащо национално битие е разположена на близо 2,700 стандартни страници.

Предполагам, че ще ме попитате разрешим ли е проблемът за властта? Мисля, че от лична гледна точка той е донякъде разрешим /или поне изглежда така/ и това може да стане чрез трудния път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение ни е наложено отвън и ние просто сме били насилени, принудени да го приемем. Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, извършен доброволно, и продиктуван от личното ни решение. От обществена и социална гледна точка обаче продължавам да твърдя, че проблемът за властта остава неразрешим, защото дори в най-демократичното общество тези, които управляват са малцинство, те винаги са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до неминуемо противопоставяне и конфликт на интереси.

А.Л.Л.:  Изключително точно е предадена и атмосферата във Вашите романи. Не липсва нито един детайл и затова читателят потъва в нея още с първите страници: цветовете на пейзажите, облеклото, марките, прякорите, музиката, интериорите, менютата в ресторантите… Вашият език е пределно богат, метафоричен и наситен, разкажете как го постигате?

В.З.: Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената! За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История. Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано” в съзнанието ни с думи, ние не само мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не просто възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е завинаги „отворен“, макар и вече „разказан” от миналия му опит, той остава незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно с помощта на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека. За мен езикът е плътта, тялото, но и духът на художественото произведение, пространството и времето в него, той съдържа обилието и красотата на разказаното, а също неговата психологическа сложност, опита на писателя да надникне в магическото, зад елементарно видимото, зад това което се вижда.

А.Л.Л.: Кои са мечтите на Владимир Зарев?

В.З.: Мечтая България да се замогне, да се завърне справедливостта, да се смали непосилната пропаст между чудовищно богатите и чудовищно бедните. Мечтая младите хора и нашите специалисти пръснати по света заедно с техните прекрасни  деца да се върнат в България, в своята родина и в прекрасния ни език. Мечтая още да напиша два романа – единият за красивата и отрупана с мъдрост тъга на старостта, а другият за исихазма, всъщност за съвършенството. За това, че съвършенството е невъзможно, непостижимо за човека, че то е постоянна болка и прилича на хоризонта… колкото повече го приближаваме, толкова той се отдалечава от нас.

А.Л.Л.: Сигурна съм, че мечтите Ви ще се сбъднат и след тях ще се родят други, нови мечти, тъй като, както Вие сам казвате, съвършенството е непостижимо за човека. Благодаря Ви от мое име и от името на читателите за интересните разсъждения, за това приятно, макар и кратко пътуване из необятните ширини на Словото и Историята. Вие сте един истински съвременник на съвременниците си.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

„Преводачът не предава само от един език на друг, но и от една култура на друга”

В края на отминалата 2016 г. в испанските книжарници се появи романът на Йордан Радичков Ноев ковчег, издаден от Аутоматика Едиториал и в превод от български език на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Събитие, което можем да определим като истински празник за българската литература, разпространявана на чужди езици, имайки предвид високата литературна стойност на тази творба, нищожния брой български заглавия, достигащи до испанския читател и безспорно – блестящия превод на Виктория Лефтерова.

viktoria-lefterovaВиктория завършва испанска филология в Софийския университет през 1994 г. През същата тази година спечелва стипендия за тримесечен курс в Мадридския университет Комплутенсе, организиран от Министерството на образованието в Испания. Установява се в Мадрид, където живее и в момента. Минават години, през които тя се развива в направления, различни от преводаческото поприще, но несъмнено натрупва богат житейски и езиков опит. Дава си сметка, че професията на преводача е тази, която я привлича, вълнува и възторгва, и затова окончателно решава да се върне към нея. Чувства се истински мотивирана и сигурна в способността си да пише на испански език след участието ѝ в екипа за написването на книга, посветена на културните пейзажи на Юнеско.

Всъщност, Ноев ковчег не е първото докосване на преводачката до литературата на Радичков. През 2014 г. отново Аутоматика Едиториал отпечатва Барутен буквар, чиѝто превод също е плод на труда на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Виктория е автор и на пролога към книгата. Само две години по–късно тя приема романа Ноев ковчег като следващо професионално предизвикателство и може да се каже, че се превръща в най–вещия специалист в превеждането на испански език на творчеството на литературния гений.

Днес, отбелязвайки първия рожден ден на Серендипия като блог за литературен превод, имам удоволствието да разговарям с Виктория за професията литературен преводач, за вдъхновението и удовлетворението, което изпитва един истински професионалист, преминавайки по твърде нелесните пътеки на това призвание. Ще започна със задължителния въпрос:

А.Л.Л.: Защо Радичков и защо отново Радичков?

В.Л.: На първо място защото Радичков, въпреки че е един от най-превежданите български писатели и кандидат за Нобелова награда, досега не е превеждан на испански; език, който говори половината човечество. На второ място идват личните причини: защото е един от любимите ми писатели и отдавна исках да го споделя с хората, които ме заобикалят тук, в Испания. И не на последно място, защото представлява голямо предизвикателство за всеки преводач. Интересно ми беше да открия в каква степен е наистина «непреводим» Радичков.

А.Л.Л.: Ако трябва въображаемо да разчленим фигурата на литературния преводач на нейните съставни компоненти с цел да достигнем до същността ѝ и да я разберем по–добре, се досещам за три основни и напълно равностойни «роли» на преводача и това са тези на комуникатор, творец и изследовател. Ако са повече, поправи ме.

В.Л.: Тези са трите му основни роли, те произтичат от самото упражняване на професията. Но, за да се стигне дотам, преводачът трябва да е и организатор на проекта, продавач на идеи, рекламен агент, връзки с обществеността, и какво ли още не, за да стане реалност замисления превод. Необходимо е да накараш много хора да повярват в избраната книга.

А.Л.Л.: Да, права си. Всички тези допълнителни функции са неизбежно продиктувани от механизмите на издаване на българска литература в чужбина.

Нека се върнем към първия компонент, т.е. преводачът като комуникатор. При него е фундаментално литературният преводач да познава изключително добре както изходния, така и целевия език, за да предаде възможно най–точно творбата на читателите. Той предава, свързва, комуникира. Мислиш ли че са необходими единствено познания върху двата езика за постигане на един добър резултат?

В.Л.: Безспорно познаването на двата езика е задължително условие. Но това е разтегливо понятие. Аз мисля, че познавам българския език, и въпреки това, когато превеждам Радичков изпадам в затруднения.  Дори съм убедена, че днес по-младите хора едва ли разбират всичко, за което се говори в разказите на Радичков, отчасти защото са чужди на бита, който се описва там. В този смисъл бях казала в един наш предишен разговор, че преводачът не предава само от един език на друг, но предава и от една култура на друга. Тоест, освен езика като граматически код, е необходимо да се познават културата и светоусещането на двете общности. Там се осъществява същинският превод.

А.Л.Л.: Можем да определим литературният преводач и като «творец под прикритие», съчетаващ две много–важни качества: талант и дисциплина. Заедно с писателя той е съавтор на преведената книга, един вид я пренаписва, придържайки се към художествения стил на оригинала. Съгласна ли с това и в какво откриваш вдъхновението, когато превеждаш/пишеш, ако това е възможно да се опише с думи?

В.Л.: По принцип преводачът не би следвало да «пренаписва» книгата, но практически резултатът е този, въпреки че споровете на теоретиците тук са много. «Пресътворяването» на текста при вливането на съдържанието му в друга езикова норма е неизбежно според мен. По тази причина дори художествения стил не винаги може да бъде изцяло запазен, защото нормата не го позволява. Така се случи именно с Радичков и с характерната за него повторителност в изреченията. Този похват трябваше да бъде жертван в името на това преводът да бъде четим на испански.

Що се отнася до вдъхновението, то идва със самата творба. Не бих могла да преведа по същия начин книга, която не ме вълнува. Може би това потвърждава тезата, че преводачът емоционално съпреживявава и претворява текста.

А.Л.Л.: Третият компонент и за мен лично най–привлекателният е «ролята» на преводача като изследовател. Как би обобщила протичането на проучвателния процес при превода на Барутен буквар и след това на Ноев ковчег? И също така, би ли споделила някой интересен момент от «кухнята» на това изследване?

В.Л.: За мен това също е един от най-интересните и обогатяващи компоненти в работата ми. За определени термини ми се е налагало да търся информация на най-невероятни места, което пък ме е срещало с интересни хора. В момента имам голям набор от архивни наръчници по земеделие и скотовъдство на испански, включително преводи на римски такива. А за думите от Северозападния край, които употребява Радичков, се регистрирах в един форум, http://www.severozapad.org/. Спомням си, че много ме мъчеше един термин «червива вода». Какви ли не спекулации имаше по темата. Оказа се в крайна сметка, че е «разреден разтвор на фенол (5%), също се нарича карбол и се използва за дезинфектант». Благодаря много на хората от форума, приеха ме радушно (малко подозрително в началото), помогнаха ми много. После се оказа, че във форума е бил Красимир Каменов от радио Видин. Обади ми се, след като излезе Барутен буквар, за интервю. «Познаваме се от форума» –ми каза. Посетих Берковица, търсих каменните кариери, намерих Пъстрината… исках да видя с очите си този Северозапад. Тогава и преводът върви по–леко, не е «наизуст».

Също така, имам обширна кореспонденция с хора от Добруджа за пеещите каруци и «дзиловете», които се поставят в колелата, за видовете впрягове, за различните мелници, за преработката на вълна, за правенето на хляб… После в превода всичко това се свежда до една-две думи, а зад тях стои една камара бележки, снимки и каква ли не информация. Всичко това ми помага да се потопя в обстановката, да заживея с определени образи, реч, места… В процеса на работа открих, че селският бит в Испания и в България не се отличават много един от друг, поне що се отнася до основните неща. Може би и затова Радичков е лесно възприеман и разбиран в Испания.

Ноев ковчег наред с всичките си предизвикателства, поставяше и това за каракачаните: на фона на и без това «екзотичната» българска обстановка трябваше да присъства съвсем естествено и друг, непознат за испанската публика етнос. А ако говорим за конкретно понятие, най–много ме измъчи «мараня»; необяснимо защо този атмосферен феномен няма точен референт в испанския език, освен термина bruma térmica, който пък не звучи никак поетично.

А.Л.Л.: Неотдавна испанският преводач Пабло Моиньо Санчес с писмо към редакцията на едно от предаванията по Испанското национално радио отправи критика, че когато в това радиопредаване се обсъждат чуждестранни романи, преведени на испански език никога не се споменава името на преводача. В резултат на това, от редакцията си взеха бележка и оттогава при литературните критики в ефир, освен на автора и на издателя, винаги се обръща внимание и на преводача. В същото време някои независими издателства, като например Гайо Неро Едисионес, започнаха да отпечатват името на преводача на корицата на книгата. Какво е мнението ти на професионалист относно признанието, което получава професията литературен преводач на фона на книгоразпространителната панорама в Испания (включваща автори, издатели, колеги преводачи, разпространители, читатели)? Имаш ли впечатления от тази в България?

В.Л.: Истината е, че фигурата на преводача е все още оставена на втори план, което е несправедливо. За много хора преводът е единствения контакт с дадена творба и разликата между добрия и лошия превод предопределя отношението към даден автор. Не казвам нищо ново, но явно издателите все още не отдават нужното значение на този факт. По лично моя база за сравнение, книги, които съм чела преди години и са ми харесвали, като «Островът на съкровищата» в български превод на Весела Несторова и Надя Кехлибарева, на испански са ужасно скучни и децата ми ги четат насила. Същото е и с превода на «Приказките» на Р. Киплинг от Валери Петров. На испански се четат трудно. Т.е. всеки преводач има своята индивидуалност, стил и е разпознаваем. Би следвало името му да се отпечатва на корицата наравно с автора. Нямам впечатления от България в последните години, но не вярвам преводачите като цяло да се радват на огромно признание. При все това, за мен този въпрос е второстепенен. На този свят професиите с признание са малко и, ако запитаме писателите, те също се оплакват. Така че, аз се чувствам щастлива , ако просто мога да работя това, което ми харесва, а това дали името ми е на корицата, на първа или втора страница, общо взето не ме лишава от сън.

А.Л.Л.: Какво чете Виктория Лефтерова, когато не работи? Задавам този въпрос, тъй като смятам че читателските навици на един преводач неминуемо се променят и се различават от тези на останалите читатели. Така ли е при теб?

В.Л.: Читателските ми навици определено се промениха. Чета по–малко новели и романи за сметка на повече публицистика, документална литература, есеистика, колкото и скучно да звучи това. Може да е някакво професионално изкривяване. Всъщност, наскоро прочетох един роман на Христо Карастоянов, казва се «Една и съща нощ», който много ми хареса. Но последното четиво, което ме разтърси, беше за Илия Бешков, казва се «Слово и образ» на издателство «Захарий Стоянов». Щé ми се да се раждат повече личности като Бешков.

А.Л.Л.: Виктория, благодаря ти изключително много за твоята сърдечност и отзивчивост. От името на читателите на Серендипия ти пожелавам да те намерят още много вълнуващи творби, които да те окриляват и вдъхновяват и от това да последват също толкова вълнуващи преводи. Както казваш ти, литературният преводач има за задача да изгради мост между две култури и това именно е есенцията на тази професия. Аз само ще добавя: при превода на двата романа на Радичков, мисията е изпълнена!

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

„Камбаната е споделяне. Прави те вибрация”

    %d0%ba%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0В декемврийските дни на равносметка за отминалата година Серендипия отбелязва най–значимото литературно събитие за 2016 г. – публикуваният от издателство Хермес последен роман на Недялко Славов, „Камбаната”.

Благодаря на автора за изключително истинската, оставяща дълбока диря след себе си книга! Без етикети, без сравнения, без стереотипи, без категории, без… Без съмнение, една от най–добрите творби на съвременната българска литература; искрена изповед на автора ѝ.

„Камбаната” е прям, с дъх на остър реализъм роман, неподправен, неподсладен, неукрасен. Роман за живота, такъв какъвто е, за сетивата и човешкото съзнание в най–чистите им форми. Докосване до най–висшите духовни ценности.

Камбаната” не само трябва да се прочете, „Камбаната” трябва и да се чуе.

%d0%bd%d0%b5%d0%b4%d1%8f%d0%bb%d0%ba%d0%be-%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%be%d0%b2Днес имам удоволствието да разговарям с автора на книгата – поета и писателя Недялко Славов. След няколкото сборници с поезия, разкази, пиеси  и романите му „Фаустино”, „Вертиго”, „Портрет на поета като млад” и „432 херца” идва ред на  Камбаната.

А.Л.Л.: Съществува един необикновено дълбок заряд, нещо свещено и в същото време магическо, нещо много символично в „Камбаната”. Смяташ ли, че на нас, читателите, ни е необходима по–изострена чувствителност, за да можем наистина да я чуем или е достатъчно да спрем за миг, затворим очи, притаим дъх и тя ще зазвъни?

Н.С.: Не знам. Мисля, че тия процеси протичат  рефлективно, едновременно. Четеш – усещаш, вдишаш-издишаш. Или се получава, или –   не.

А.Л.Л.: Романът освен че е ода, възпяваща вярата, любовта, смелостта, самооткриването е и много тъжна балада за българското село. Какво се случи, че му обърнахме гръб?

Н.С.: Всичко това е програмирано. Обезлюдяването с едни хора, населването с други. Това бе целта. Постигнаха я. Но за това един ден ще се произнесе Господ. Той ще въздаде наказанието.

А.Л.Л.: Защо избра да разкажеш „Камбаната” в първо лице и чрез сетивата именно на Вено, който е и главният герой на романа?

Н.С.: Мисля, че тази форма на пряко внушение е най-въздействаща. Аз—говоренето ми е любима форма на писане. Третото лице на разказа някакси ме дистанцира, охлажда температурата и на диалога, и на думите.

А.Л.Л.: Почти на финала на романа пророчеството, което преследва главния герой от самото начало го връхлита отново. Казваш:

„Но сега го видях в негатив:

Черната луна.

Бялата сянка на дерето.

Сивата бара, заустена от циментовата тръба под шосето.

Бели – сенките на Мематите.

Черен – блясъкът на брадвата.

Рентгенова – снимката на моя обезглавен труп…

Би ли определил „Камбаната” като роман на контрастите: черно–бяло, добро–зло, любов–омраза, възвишено–нисше, истина–лъжа, памет–забрава?

Н.С.: Вероятно да. Всичко в него е изградено на принципа на противопоставянето, на борбата. Този роман е изцяло верен на живота, на неговата тревожност, пълнокръвност, сблъсък на крайностите и противоположностите.         

А.Л.Л.:  Мислиш ли, че през годините на преходния период българското общество и особено младите хора, изпаднаха в безтегловно състояние, в едно безпътие по отношение на духовните ценности и смяташ ли, че в настоящия момент сме свидетели на един вид пробуждане от тази продължителна кома?

Н.С.: Младите хора са невинни. Народът също. Виновни са единствено политиците, манипулаторите. А иначе пробуждането, за което говориш се усеща във въздуха. Всъщност не само българското общество, а световната човешка общност бе вкарана в това състояние на парализирана безтегловност.  Но хората постепенно осъзнават, че Матрицата ги унищожава.  Дано инстинктът за самосъхранение се събуди по-бързо и се върнем към човешкото у нас.

А.Л.Л.: Нещо, на което в този блог не мога да не обърна внимание е изключително автентичния, български език, на който е написан романа, за което те поздравявам. От гледната точка на един творец съхраняване и обогатяване са две понятия, които си пречат взаимно в един език или могат да съжителстват щастливо? Винаги ли обогатяването е градивно за езика или сме свидетели в последно време на една твърде сериозна деградация, в случая, на българския език?

Н.С.: Българският език е прекрасен, стегнат, високоенергиен. Събиран с векове. Усъвършенстван, извисяван. Въпросът е този език да се познава, изучава, вниква, усвоява от писателя. Познаването на езика е част от таланта, дори бих казал – значителна, определяща част. Нещо повече. Само когато езикът те припознае и ти се довери, само тогава той вече те е допуснал да се наречеш автор. И идва един момент, когато е все едно кой подписва текста. Говоря за големите автори. Те са хетероними на Изначалния творец.

А иначе всеки национален език днес се деградира. Деградира се от световните политически докрини, деградира се  също така ефективно и чрез принизяването му до комуникация за потребителско  предназначение. Езикът все повече се подчинява на стоково-битово-паричното общуване, свежда се до рекламни реплики, слогани, служебно арго, паразитни чуждици, рапиране, междуметия, животинско мучене. Езикът се редуцира. Превръщат го в нещо като веригите за бързо хранене, но само че това са словестни конструкции за бързо потребителско живеене. Вероятно глобалистката литература един ден ще се пише на есперанто. Не вярвам това да се допусне, но ако все пак се случи, не бих желал да доживея този опустошителен миг.

А.Л.Л.: Докосвал ли си някога камбана?

Н.С.: Да. Ставаш анонимен, но споделен. Ставаш множествен, ставаш вибрация. Камбаната отключва колективната енергия. Говоря за високата, за просветлената енергия.

А.Л.Л.: Не зная дали подсъзнателно или не, но си успял да предадеш това енергийно усещане чрез книгата. Благодаря от мое име и от името на читателите за искреността, отзивчивостта ти и споделените мисли.

* * *

         „Дойдох за камбаната, а паднах в тревите. Лежах в църковния двор, вдишвах земята. Защо го направих – не знам, но като полежах, разбрах. Тялото ми го искаше. Трябваха ми сили и тия сили ги имаше земята. В обърнатия ми поглед се извисяваше великденче. По ствола – слети заднишком в любовния си транс – се изкачваха две божи кравички. Все едно кой кого теглеше нагоре – мъжката женската или женската мъжката, слели телцата си, те неотстъпно изкачваха върха на великденчето. Те изкачваха своята камбанария, аз трябваше да изкача моята.

Лъхна ветрец. Довя зелени ухания. Някой изключи птиците, после пчелите. Стана тихо. Остана само сърцето ми. Голо и тръпнещо. Тогава тялото ми го попита и сърцето му отвърна: „Готово съм!”. И понеже, когато тялото е по–силно от мисълта, то става водач на човека, аз се изправих и тръгнах след тялото си. Последвах го към звънарната.

Ключът превъртя, помогнах си с рамото и отворих.

Стълбите се издигаха във вертикална серпентина. Виждах три стъпала напред, четвъртото бе зад завоя. Механично броях: „…пет… десет… двайсет… двайсет и шест… трийсет…”. Над главата ми гукаха гълъбите на дядо Симо. „…четирийсет и едно… четирийсет и три…” Изръкопляскаха криле. „…четирийсет и пет…” Светлината се стовари водопадно и наля гърлото на серпентината. „Петдесет и пет… петдесет и девет, шейсет…” Последно стъпало.

Бях на върха.

И ето я – пред мен сияеше камбаната.

Не посмях да я ударя.

Не бях готов”.

Из „Камбаната”, Недялко Славов, 2016

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Да прочетем заедно!

Скъпи читатели,

Серендипия се включва към инициативите, организирани в рамките на кампанията „Чети с мен“ и ще прочете с вас разказа на Станислав Стратиев Самотните вятърни мелници.

Самотните вятърни мелници„Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.

Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде — веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.

Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.

— Всички ли велики хора са пазили юфка? — запитах аз недоверчиво.

— Най-великите от тях — каза майка ми — са пазили.

— И тримата мускетари? — не вярвах аз.

— Особено пък те! — съвсем сериозно каза майка ми.

И отиде на пазар.

Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.

Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.

— Атанасе! — викнах му аз. — Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?

— Краде кларнети! — отвърна Атанас. — Крал Карл и кралица Клара крадат кларнети!

На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем. Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.

— Къде отиваш, Атанасе? — попитах го аз. — При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност!…

Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.

Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.

— По дяволите юфката! — извиках и се метнах на коня.

Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.

— Дръжте се още малко, мадам! — виках аз. — Сега пристигам!

Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха насреща ми.

— Господа! — извиках аз. — Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време — ето ви моята ръкавица! Защищавайте се!…

Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.

Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.

— Един по един, господа! — виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица. — На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума!…

Красавиците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.

Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене…

— Момент, мадам! — казах виновно и скочих от коня. — Момент, че юфката отиде!…

Кралицата гледаше с неразбиращи очи.

Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:

— Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.

— Мадам, вие сте свободна!!!… — каза Атанас радостно. — Давам ви честната си дума!

Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обичаше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.

Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше — не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже — с млади, блеснали очи. Ние разбирахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.

— Кралицата е свободна, Атанасе — казах аз, — но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.

— Кралицата е свободна! — повтори Атанас.

— Добър ден, Атанасе! — каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. — За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?

— Кралицата е свободна! — засмя се Атанас. — Давам ви честната си дума!

— Аха! — каза разбиращо майка ми. — Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юфката.

— Аз…

— И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.

— Аз съвсем за малко…

— Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.

Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.

— А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? — запита майка ми. — Щом замъкът е близо…

Атанас използува паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път наказанието.

Знаех, че майка ми не ми се сърди. Но, както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, просто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.

Аз се мъчех да правя като баща ми, но, изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.

— Хубаво е да препускаш! — каза тя. — Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.

— Нашето не се губи! — казах й аз. — Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!

Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.

— Мадам! — казах аз, за да я развеселя. — Вече ще внимавам! Давам ви честната си дума!

Майка ми се разсмя и влезе в къщи.

А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вятърните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, Тони и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот“.

Броните ни блестяха на слънцето, Росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.

Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а неправдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат…

Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия…

Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета — те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики — те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.

И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:

„Напред! Мадам, вие сте свободна!!!“

Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.“

1969 г.

Станислав Стратиев е български писател и драматург, роден през 1941 г. Завършва българска филология в Софийския университет, след което става редактор във в. „Народна младеж“. Също така работи във в. „Стършел“ и е драматург на Държавен сатиричен театър в София. Активно сътрудничи с разкази и фейлетони на вестниците „Пулс“, „Стандарт“, „24 часа“ и на списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Септември“, „Театър“. През 90-те години има своя постоянна колонка във в. „Стандарт“. Става твърде популярен с пиесите: „Римска баня“, „Рейс“, „Мамут“ и много други, пропити с типичните за писателя жилещ хумор и абсурдизъм. Стратиев почива през 2000 г. на 59-годишна възраст.

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Професия: преводач (1)

Въображаемите преводачи (5)

От Пабло Моиньо Санчес

 

Тази дума не се използва там, където живея, тази дума звучи нелепо, тази дума я употребяваше много често един мой учител, с тази дума искаш да ми наложиш определен начин на мислене, тази дума не я използва никой вече, тази дума не звучи естествено, тази дума не е неутрална, тази дума не е обективна, тази дума ми разваля настроението, тази дума ми оправя настроението, тази дума е прекалено дълга, тази дума е много звучна, тази дума звучи приглушено и гърлено, тази дума е единственият възможен вариант в този контекст, тази дума може да не се понрави на много читатели, ако напишеш тази дума, се подразбира, че вземаш страна и то по съвсем неприличен начин, да напишеш тази дума в днешни времена е равностойно на революция, прави каквото искаш с тази дума, тази дума е идеологически неясна, когато прочета тази дума ме обзема огромна тъга, как е възможно от безброя думи, които имаш на разположение, да използваш именно тази дума, не се оставяй тази дума да предопредели останалата част от работата ти, кажат ли ми империализъм тази дума автоматически ми идва на ум, стига си я мислела тази дума, ако бях коректор, щях да махна тази дума, ако бях редактор, нямаше да позволя в нито една моя книга да се публикува тази дума,  аз съм информатик и смятам, че никога не бих употребил тази дума, като че ли нямам други проблеми, че да мисля за тази дума, тази дума не е никак комерсиална, тази дума е прекалено комерсиална, тази дума е включена в речника на Кралската Испанска Академия едва през 1984 г., тази дума я прочетох в един роман от 1957 г., за тази дума излизат осем резултата в CORDE1 и пет са на Брайс Еченике, тази дума произлиза от езика на испанските цигани, тази дума е от Средновековието, тази дума ни връща в Ранния барок, тази дума е от сайнете2, видя ли какво казва Короминас3 за тази дума, сега ще се окаже, че най–трудното нещо в книгата ти е тази дума, зад тази дума се крие една ожесточена борба на икономически интереси, на мен тази дума ми е абсолютно безразлична, трябва да прецениш дали общия тон на оригинала позволява да използваш тази дума, против съм тази дума не толкова от идеологически съображения, колкото от фонологически, аз не използвам тази дума в моя речник, ако тази дума е която ти би казала, тогава не се колебай, с тази дума понижаваш нивото на персонажа, с тази дума плюеш в лицето на седемдесет и пет процента от читателите ти, тази дума не се е използвала по времето на събитията, за които се разказва в книгата ти, тази дума звучи грозно, ако използваш тази дума, ще си проличи какви са намеренията ти, тази дума е като подправка във вкусна гозба, с тази дума опетняваш автобиографията си, честно казано, изненадва ме как в нито една от всичките магистърски и докторски степени дето учи, не са те подготвили за тази дума, ако тази дума ти харесва, използвай си я у вас, тази дума е по–добре да не я пипаш повече, добре ще е да пишем тази дума повече, не мога да повярвам, че още се главоболиш с тази дума, тази дума ме отегчава, тази дума ме ентусиазира, тази дума е като алеф (първата буква в староеврейската азбука), в последно време ми пишеш само, за да ми говориш за тази дума.

След един дълъг и изтощителен работен ден преводачката записа в дневника си:

Цяла сутрин коригирах черновите на последния ми превод и махнах думата тъпак.

Следобед я добавих отново.

_________________________

  1. Corpus Diacrónico del Español – база данни от текстове от всички епохи и места, където се е говорил испански език, от неговото възникване до 1974 г.
  2. Sainete (исп. език) – популярна комична пиеса.
  3. Joan Coromines i Vigneaux – испански филолог, лексикограф и етимолог, 1905 – 1997 г.

 

Оригинално заглавие: Los traductores imaginarios (5)

Автор: Pablo Moíño Sánchez

Публикация: Списание El Trujamán, 29-Март-2016 г.

Фотография: Виолета Апостолова/Leti photography

Превод от испански: Антоанета Л. Лазарова

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Поезия с дъх на пролет

 

На 15 ноември 1999 г., почти на прага на новото хилядолетие, ЮНЕСКО обявява 21 март за Световен ден на поезията. На този ден в цял свят се организират различни мероприятия и колективни четения, в чест на поезията, не само като литературен жанр, но и като форма на възприемане на живота. Това е ден за размисъл върху силата на поетичния език и импулсиране на творческите способности, заложени във всеки един от нас. Можем да наречем поезията ‘майка’ на литературата, тъй като са открити поетични творби, датиращи от около 20 век пр.н.е., а според някои изследователи дори още преди да е съществувала писмеността. Оттогава до ден днешен, поезията продължава да ни ухажва, вълнува и завладява с характеризиращите я култ към красотата, силен емоционален заряд и израз на естетическо чувство.

Световният ден на поезията съвпада с настъпването на пролетта. Нека отбележим този двоен празник с прочита на едно стихотворение. За целта подбрах една от Римите на Густаво Адолфо Бекер. Нямам някаква специална слабост към този автор, но по–скоро намирам известен паралелизъм между пролетта като концепция и романтизма като литературно движение, чийто ярък представител е Бекер.

Романтизмът, в изкуството като цяло, се характеризира най–вече със скъсването с традициите и стереотипа на класицизма и рационалното мислене, давайки приоритет на чувствата. Безспорно, революционният му дух се дължи на непрекъснатото търсене на истинската свобода. Романтизмът е начин на възприемане на природата, човека и живота. Той е новото, променящото се, неизразимото вътрешно усещане. Също както пролетта е обновяването, светлината и зараждащият се живот.

Други поети романтици, които силно препоръчвам са: революционера Христо Ботев, несравнимия Едгар Алън По, магнетичния Александър Пушкин, непринудения Робърт Бърнс, загадъчната Росалия де Кастро и Уилям Блейк – истинският артист.

Превеждането на поезия е може би една от най–трудните и непосилни задачи за един преводач. Звучи като парадокс, че именно най–първичният литературен жанр е и най–сложният за пресъздаване на друг език. Изхождайки от принципа, че в литературния превод е изключително трудно да се постигне точно съответствие между двата текста, при превода на поезия това се превръща в химера. Превежданите творби подлежат на предварителен анализ, при който се вземат под внимание наличието или липсата на рима, групирането на стиховете в строфи, дължина на строфата, метричност и т.н. Веднъж завършен този анализ, се взема решение кои от тези характеристики да се запазят и кои да се ‘пожертват’ с цел да се достигне до максимално смислово и изразно съответствие между двата текста. Все по–често срещана е практиката да се включва и оригиналния текст в преводните книжни издания на поезия, за да читателите, които го предпочитат, се насладят на звученето на двата варианта.

Ето и обещаното стихотворение, в превод и оригинал…

Рима IV

Не казвайте, че лирата богатство вече няма
че думи не намира и безмълвна тя остава;
Дори и да няма поети, ни рима,
винаги поезия ще има.

Докато вълни от светлина в целувката
запалени трептят далече там;
Докато разкъсаните облаци на слънцето милувката
облича ги, със дрехи от злато и от плам;
Докато ефирът носи в своите недра
ухания, хармония ненарушима,
докато има пролет на света
и поезия ще има!

Докато науката не смогва да открие
на живота извора конкретен;
и морето или небесата бездна крият,
която хората не могат да пресметнат;
Докато светът напред върви, безкраен,
без да знае накъде отива;
Докато има за човека вир потаен
и поезия ще има!

Докато усещаме, че радва се душата,
но устните усмивка не разтваря;
Докато се плаче, без да замъгли тъгата
зеницата във която този плач изгаря.
Докато още разумът ни, и душата,
се борят и във лято, и във зима;
Докато вяра, спомени, таят сърцата
и поезия ще има!

Докато има и очи да отразяват
очите, които ги гледат;
Докато устните с копнеж се отзовават
на устните, които копнеят;
Докато в целувка могат да се слеят
две души объркани, раними;
Докато поне една красавица живее
и поезия ще има!

Превод от испански: Христо Радичев

Rima IV

No digáis que, agotado su tesoro,
de asuntos falta, enmudeció la lira;
podrá no haber poetas; pero siempre
habrá poesía.

Mientras las ondas de la luz al beso
palpiten encendidas,
mientras el sol las desgarradas nubes
de fuego y oro vista,
mientras el aire en su regazo lleve
perfumes y armonías,
mientras haya en el mundo primavera,
¡habrá poesía!

Mientras la ciencia a descubrir no alcance
las fuentes de la vida,
y en el mar o en el cielo haya un abismo
que al cálculo resista,
mientras la humanidad siempre avanzando
no sepa a dó camina,
mientras haya un misterio para el hombre,
¡habrá poesía!

Mientras se sienta que se ríe el alma,
sin que los labios rían;
mientras se llore, sin que el llanto acuda
a nublar la pupila;
mientras el corazón y la cabeza
batallando prosigan,
mientras haya esperanzas y recuerdos,
¡habrá poesía!

Mientras haya unos ojos que reflejen
los ojos que los miran,
mientras responda el labio suspirando
al labio que suspira,
mientras sentirse puedan en un beso
dos almas confundidas,
mientras exista una mujer hermosa,
¡habrá poesía!

Gustavo Adolfo Becquer

Какъв по–подходящ завършек за днес от стиха на Бекер:

„…докато има пролет на света и поезия ще има!“

Четете поезия! Творете поезия! Живейте с поезия!

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

 

Дръжте се! Опасни завои!

За супергероите, злодеите и езиковия тероризъм…

Днес ще бъда критична, недоволна, възмутена, скандализирана и дори сърдита. Затова ще критикувам, недоволствам, ще се възмущавам, скандализирам и дори ще се сърдя. Но най–вече ще викам за помощ!

Преди известно време чух как майка ми, която смятам за твърде интелигентна и образована жена, възкликна четейки един български вестник:

„В едно изречение, съставено от четири думи, три от тях не знам какво означават.”

Не се изненадах. Трите непознати за нея думи, всъщност бяха английски, но написани с букви от българската азбука. Откъде да подозира тя, че вече трябва да чете български вестници с английско–български речник в ръка. Запазих самообладание и почти забравих случилото се. Междувременно брифинг, екшън, хепънинг, шопинг, трейдинг, мол и други подобни си щъкаха доволни около мен.

По–късно избухна взривът. Детонаторът бе поставен в социалната мрежа, когато почти едновременно елитна издателска къща горещо ми препоръча буктрейлъра на новата си книга и също толкова популярен бар ми предложи новите си брандирани кейсове от естествена кожа.

Можахте току що да си представите моето изражение на учудване, примесено с недоумение, нали?

Потърсих думи, които биха могли да заместят понятието буктрейлър, но вместо това попаднах на дълги статии, обясняващи в какво точно се състои „този иновативен начин за маркетинг и реклама” и не само това. Оказа се, че „тази нова, съвременна тенденция към трейлърмейкърство върху книги може да се обясни и логично да се обвърже с влиянието на стремително развиващата се визуална култура”.

Защо българският език стана непонятен или защо вече не разбираме съвременния, променен български? Реших да се гмурна в необятната морска шир на езикознанието и да потърся някакъв логичен отговор на тези въпроси. Почти щях да се удавя.

Като начало се допитах до българския тълковен речник, където открих следните определения:

  • Чуждица – ненужно заета дума от чужд език, която има съответствие в родния
  • Заемка – дума, заета от чужд език, обикновено за назоваване на ново понятие

Извод: заемките са добрите герои (супергерои, чиито имена предимно завършват с ‘man’), тъй като обогатяват езика и нямат равностоен заместител, а чуждиците са лошите (злодеи с обикновено трудни за произнасяне имена) – опитват се да заместят съществуващите български думи.

Също така, езиковедите говорят за адаптиране на чуждите думи в родния език. Тази адаптация се изразява в оформление на чуждите думи спрямо морфологични, графични, фонетични и синтактични норми на българския език. С дуги думи, можем да говорим за фонетична, граматическа или смислова адаптация. Резултат от процеса на адаптиране на чуждите думи е тяхното последващо асимилиране в разговорния и книжовния език.

С радост установих, че донякъде граматическата адаптация на английските думички е правилно въведена. Например, граматически правилни глаголни форми: аз пействам, ти пействаш, той пейства… ние ъпдейтваме, вие ъпдейтвате, те ъпдейтват.

Въпреки това, критерият за определяне на коя чужда дума е чуждица и коя е заемка продължаваше да ми бъде блудкав и неясен. Например, английската дума уикенд (weekend). Би трябвало да я класифицираме в групата на чуждиците, тъй като има свое съответстие в родния език. Но не смятам, че тя ‘замърсява’ езика ни. Какви асоциации създава в нас един край на седмица? Бих казала: нулеви. Но какво се получава обаче, когато споменем думата уикенд? Хиляди планове за добре прекарано свободно време разцъфват пред очите ни и положителните емоции се превръщат в нещо видимо и осезаемо. Уикендът е желан и дългоочакван, а краят на седмицата е просто един край.

Но да се върна на опитите ми да си обясня все по–масовото използване най–вече на английски думи в нашия език. Реших да потърся значението на термина англицизъм и така може би да ударя в десетката, но отново ударих на камък.

  • Англицизъм – дума или обрат, свойствени на английския език

А на българския…?

Разбира се, терористичните атаки не са от вчера, нито от последните месеци. Още през 2008 г. проф. Владимир Левчев публикува статията „Език, литература и идентичност”, където можем да прочетем:

„Отсъствах от България 13 години и в Америка започнах да пиша на два езика. Но завръщайки се в родината си, с изумление установих колко много английски думи са ме изпреварили – пристигнали са в България докато ме е нямало. Чувам и виждам написани с кирилица думи като имидж, лайфстайл, билдинг и екшън план.”

Осем години по–късно, това явление е в пълния си апогей. И ако продължаваме да употребяваме все повече и повече английски думи, след още осем, можем да помислим за издаване на „Червена книга на застрашените от изчезване български думи”. И дори може някой трейлърмейкър да ѝ направи буктрейлър.

Съвсем нормално и естествено е всеки един език да се развива, обновява, модернизира и еволюционира и нямам нищо против това. Но тези нормални и естествени процеси не включват безразборното, гротескно и лишено от логика и критерии изписване на английски думи с кирилица, когато съществуват техни български съответствия. Защо всеки път, когато отварям страница в интернет имам странното усещане, че ми насочват пистолет? А те просто ме предупреждават: „Този сайт използва бисквитки”.

Ами или страницата използва бисквитки или сайта – кукис. Не е ли така?

Възможно ли е както цивилизацията някога, през 21 век да сме криворазбрали и езиковата модернизация и глобализация?

Изписването на английски думи с кирилица и интегрирането им с лека ръка в книжовния език не е признак на жизненост на езика, както се опитват да ни убедят някои ерудити от БАН. Напротив, този процес е по–скоро инволюция, отколкото еволюция.

Преди няколко дни отпразнувахме националния празник на България. Само един щрих във връзка с честването. Къде се изгубват патриотичният дух и националното съзнание при ежедневното упражняване на всичкия този езиков тероризъм? Защо вместо да развяваме знамена, да се бием в гърдите и порицаваме чуждите нации, не насочим тази енергия към съхраняване на родния език и култура?

Учители, писатели, културни дейци, книгоиздатели, рекламни агенти, журналисти и всички, работещи в средствата за масова информация, моля Ви! Всеки път, когато трябва да напишете английска дума с букви от българската азбука спрете, помислете и я заместете с нейното съответствие.

Ако не, да се хванем здраво, че наистина, идват опасни завои!

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

За началото, идентичността и майчиния език – Част I

Функционирам благодарение на ненаписани списъци с добри намерения за новата година. И това, може би, е единственото положително нещо, с което свързвам абсурдния маратон от новогодишни празници, пробуждащ в мен не малко противоречиви емоции.

Така че, ето ме тук, изправена пред едно ново начало, лице в лице с едно ново предизвикателство.

Нова година – нов списък – нов блог.

Малко преди да взема това решение и четейки за твърде сложното, но не и невъзможно, равновесие в литературния превод, се натъкнах на следния цитат от преводачката Малика Ембарек Лопес:

„И не е ли във всеки случай преведеният текст слово, изпратено на заточение или по–скоро, думи, преселили се на чужда земя. Когато носиш в себе си две култури – и всичките техни звучения – ти превеждаш непрекъснато. Винаги се движиш от бряг на бряг, пресичайки граници. Няма защо да избираш между тях, достатъчно е те да са в хармония. Изглежда лесно, но е възможно да се превърне в един от подвизите на Херкулес. Може да е благословия и едновременно присъда.”

                                                          Malika Embarek LopezLa palabra transterrada

За разлика от авторката, не съм се родила с две култури, но като стотици хиляди други хора, живея с тях от много дълго време. От бряг на бряг, пресичайки граници, изграждайки мостове в търсене на хармония.

Именно в този дух на интеграция ще бъде насочен и настоящият блог, но интеграция, погледната през призмата на словото. Думите ни правят автентични и в същото време идентични едни с други. Нямам за цел този проект и предоставената информация да бъдат от интерес само за професионалисти, занимаващи се с литературен превод. Напротив, никога не са ми харесвали тесните, затворени професионални кръгове. Идеята ми е всеки един читател, дори и съвсем случайно попаднал тук, да открие нещо интересно и полезно за себе си. И се надявам това откритие (както самото име на блога подсказва) да бъде за него една истинска серендипия – от английската дума serendipity.

Serendipity означава щастлива и неочаквана находка, възникнала при търсенето на нещо друго. Също така, способност да се откриват случайно ценни и интересни неща. В общи линии, нещо като случайност или съвпадение.Трите принца на Серендип Думата започва да се употребява в английския език в средата на 18 век и произхожда от една традиционна персийска приказка със заглавие Трите принца на Серендип. Серендип е старото персийско име на остров Цейлон, разположен в днешна Шри Ланка. Приказката разказва за пътешествията и приключенията на принцовете и как те неведнъж попадали в трудни ситуации, но винаги ги преодолявали с помощта на невероятни случайности. За съжаление, в българския език думата серендипия не съществува, нито съществува неин точен еквивалент. Но съм сигурна, че има много български думи, описващи различни състояния или усещания и които нямат точен превод на определен чужд език. Ако се сещате за такъв пример, моля оставете коментар.

 

И както е редно за една първа среща, ми се иска да разчупя леда с нещо интересно и в същото време свързано с всичко споменато по–горе.

Писането на литературни или научни творби е една почти недостижима способност и затова малко хора успяват да я овладеят. Еднакво трудни са и правилното изразяване и писане на втори, трети или четвърти език, различен от родния. Някои писатели обаче, упорстват в комбинирането на тези две трудности. И казвам упорстват, защото за да се твори на език, различен от майчиния, е необходимо не само безпогрешно владеене на неговата граматика и лексика, а също така и едно задълбочено разбиране на всички онези тънкости, които се включват към ‘серийните елементи’ на майчиния език: двусмислени изрази, асоциации, игри на думи и стилове. Ще дам няколко примера за известни писатели, които не са творили само на родния си език.

Цветан ТодоровИска ми се да започна с Цветан Тодоров – философ, писател и литературовед, роден в София и който в последствие живее и твори във Франция. Именно неговата личност и книгата му На чужда земя (L’homme dépaysé, 1996) ми привлякоха вниманието и така да се каже, ме вдъхновиха за последващото проучване. 

Цветан Тодоров е роден през 1939 г. и е син на основателя на Българския библиографски институт, Тодор Боров. Следва български език и литература в Софийския Университет и през 1963 г. заминава като стипендиант за Париж. През следващите няколко години завършва докторската си дисертация и окончателно се На чужда земяустановява във френската столица. Той пише всичките си произведения на френски език, като след 1984 г. някои от тях се превеждат и на български. Тодоров е гражданин на двете Европи – източна и западна и се самоопределя като човек без земя. В своите книги говори за истината, доброто и злото, справедливостта, паметта, откъсването от родната земя, срещата между различни култури, живота си в България и Франция и любовта си към литературата. Негова фикс идея са пресичането на граници, прескачането на бариери, обединяването на различни сфери, привидно несъвместими, на езиково или културно ниво. Интересува се от пресечните точки, нюансите, т. нар. ‘сиви зони’. Именно там, той търси отговор на един единствен въпрос: Как да живеем?

Следва продължение.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!