„Преводачът не предава само от един език на друг, но и от една култура на друга”

В края на отминалата 2016 г. в испанските книжарници се появи романът на Йордан Радичков Ноев ковчег, издаден от Аутоматика Едиториал и в превод от български език на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Събитие, което можем да определим като истински празник за българската литература, разпространявана на чужди езици, имайки предвид високата литературна стойност на тази творба, нищожния брой български заглавия, достигащи до испанския читател и безспорно – блестящия превод на Виктория Лефтерова.

Виктория завършва испанска филология в Софийския университет през 1994 г. През същата тази година спечелва стипендия за тримесечен курс в Мадридския университет Комплутенсе, организиран от Министерството на образованието в Испания. Установява се в Мадрид, където живее и в момента. Минават години, през които тя се развива в направления, различни от преводаческото поприще, но несъмнено натрупва богат житейски и езиков опит. Дава си сметка, че професията на преводача е тази, която я привлича, вълнува и възторгва, и затова окончателно решава да се върне към нея. Чувства се истински мотивирана и сигурна в способността си да пише на испански език след участието ѝ в екипа за написването на книга, посветена на културните пейзажи на Юнеско.

Всъщност, Ноев ковчег не е първото докосване на преводачката до литературата на Радичков. През 2014 г. отново Аутоматика Едиториал отпечатва Барутен буквар, чиѝто превод също е плод на труда на Виктория Лефтерова и Енрике Хил-Делгадо. Виктория е автор и на пролога към книгата. Само две години по–късно тя приема романа Ноев ковчег като следващо професионално предизвикателство и може да се каже, че се превръща в най–вещия специалист в превеждането на испански език на творчеството на литературния гений.

Днес, отбелязвайки първия рожден ден на Серендипия като блог за литературен превод, имам удоволствието да разговарям с Виктория за професията литературен преводач, за вдъхновението и удовлетворението, което изпитва един истински професионалист, преминавайки по твърде нелесните пътеки на това призвание. Ще започна със задължителния въпрос:

А.Л.Л.: Защо Радичков и защо отново Радичков?

В.Л.: На първо място защото Радичков, въпреки че е един от най-превежданите български писатели и кандидат за Нобелова награда, досега не е превеждан на испански; език, който говори половината човечество. На второ място идват личните причини: защото е един от любимите ми писатели и отдавна исках да го споделя с хората, които ме заобикалят тук, в Испания. И не на последно място, защото представлява голямо предизвикателство за всеки преводач. Интересно ми беше да открия в каква степен е наистина «непреводим» Радичков.

А.Л.Л.: Ако трябва въображаемо да разчленим фигурата на литературния преводач на нейните съставни компоненти с цел да достигнем до същността ѝ и да я разберем по–добре, се досещам за три основни и напълно равностойни «роли» на преводача и това са тези на комуникатор, творец и изследовател. Ако са повече, поправи ме.

В.Л.: Тези са трите му основни роли, те произтичат от самото упражняване на професията. Но, за да се стигне дотам, преводачът трябва да е и организатор на проекта, продавач на идеи, рекламен агент, връзки с обществеността, и какво ли още не, за да стане реалност замисления превод. Необходимо е да накараш много хора да повярват в избраната книга.

А.Л.Л.: Да, права си. Всички тези допълнителни функции са неизбежно продиктувани от механизмите на издаване на българска литература в чужбина.

Нека се върнем към първия компонент, т.е. преводачът като комуникатор. При него е фундаментално литературният преводач да познава изключително добре както изходния, така и целевия език, за да предаде възможно най–точно творбата на читателите. Той предава, свързва, комуникира. Мислиш ли че са необходими единствено познания върху двата езика за постигане на един добър резултат?

В.Л.: Безспорно познаването на двата езика е задължително условие. Но това е разтегливо понятие. Аз мисля, че познавам българския език, и въпреки това, когато превеждам Радичков изпадам в затруднения.  Дори съм убедена, че днес по-младите хора едва ли разбират всичко, за което се говори в разказите на Радичков, отчасти защото са чужди на бита, който се описва там. В този смисъл бях казала в един наш предишен разговор, че преводачът не предава само от един език на друг, но предава и от една култура на друга. Тоест, освен езика като граматически код, е необходимо да се познават културата и светоусещането на двете общности. Там се осъществява същинският превод.

А.Л.Л.: Можем да определим литературният преводач и като «творец под прикритие», съчетаващ две много–важни качества: талант и дисциплина. Заедно с писателя той е съавтор на преведената книга, един вид я пренаписва, придържайки се към художествения стил на оригинала. Съгласна ли с това и в какво откриваш вдъхновението, когато превеждаш/пишеш, ако това е възможно да се опише с думи?

В.Л.: По принцип преводачът не би следвало да «пренаписва» книгата, но практически резултатът е този, въпреки че споровете на теоретиците тук са много. «Пресътворяването» на текста при вливането на съдържанието му в друга езикова норма е неизбежно според мен. По тази причина дори художествения стил не винаги може да бъде изцяло запазен, защото нормата не го позволява. Така се случи именно с Радичков и с характерната за него повторителност в изреченията. Този похват трябваше да бъде жертван в името на това преводът да бъде четим на испански.

Що се отнася до вдъхновението, то идва със самата творба. Не бих могла да преведа по същия начин книга, която не ме вълнува. Може би това потвърждава тезата, че преводачът емоционално съпреживявава и претворява текста.

А.Л.Л.: Третият компонент и за мен лично най–привлекателният е «ролята» на преводача като изследовател. Как би обобщила протичането на проучвателния процес при превода на Барутен буквар и след това на Ноев ковчег? И също така, би ли споделила някой интересен момент от «кухнята» на това изследване?

В.Л.: За мен това също е един от най-интересните и обогатяващи компоненти в работата ми. За определени термини ми се е налагало да търся информация на най-невероятни места, което пък ме е срещало с интересни хора. В момента имам голям набор от архивни наръчници по земеделие и скотовъдство на испански, включително преводи на римски такива. А за думите от Северозападния край, които употребява Радичков, се регистрирах в един форум, http://www.severozapad.org/. Спомням си, че много ме мъчеше един термин «червива вода». Какви ли не спекулации имаше по темата. Оказа се в крайна сметка, че е «разреден разтвор на фенол (5%), също се нарича карбол и се използва за дезинфектант». Благодаря много на хората от форума, приеха ме радушно (малко подозрително в началото), помогнаха ми много. После се оказа, че във форума е бил Красимир Каменов от радио Видин. Обади ми се, след като излезе Барутен буквар, за интервю. «Познаваме се от форума» –ми каза. Посетих Берковица, търсих каменните кариери, намерих Пъстрината… исках да видя с очите си този Северозапад. Тогава и преводът върви по–леко, не е «наизуст».

Също така, имам обширна кореспонденция с хора от Добруджа за пеещите каруци и «дзиловете», които се поставят в колелата, за видовете впрягове, за различните мелници, за преработката на вълна, за правенето на хляб… После в превода всичко това се свежда до една-две думи, а зад тях стои една камара бележки, снимки и каква ли не информация. Всичко това ми помага да се потопя в обстановката, да заживея с определени образи, реч, места… В процеса на работа открих, че селският бит в Испания и в България не се отличават много един от друг, поне що се отнася до основните неща. Може би и затова Радичков е лесно възприеман и разбиран в Испания.

Ноев ковчег наред с всичките си предизвикателства, поставяше и това за каракачаните: на фона на и без това «екзотичната» българска обстановка трябваше да присъства съвсем естествено и друг, непознат за испанската публика етнос. А ако говорим за конкретно понятие, най–много ме измъчи «мараня»; необяснимо защо този атмосферен феномен няма точен референт в испанския език, освен термина bruma térmica, който пък не звучи никак поетично.

А.Л.Л.: Неотдавна испанският преводач Пабло Моиньо Санчес с писмо към редакцията на едно от предаванията по Испанското национално радио отправи критика, че когато в това радиопредаване се обсъждат чуждестранни романи, преведени на испански език никога не се споменава името на преводача. В резултат на това, от редакцията си взеха бележка и оттогава при литературните критики в ефир, освен на автора и на издателя, винаги се обръща внимание и на преводача. В същото време някои независими издателства, като например Гайо Неро Едисионес, започнаха да отпечатват името на преводача на корицата на книгата. Какво е мнението ти на професионалист относно признанието, което получава професията литературен преводач на фона на книгоразпространителната панорама в Испания (включваща автори, издатели, колеги преводачи, разпространители, читатели)? Имаш ли впечатления от тази в България?

В.Л.: Истината е, че фигурата на преводача е все още оставена на втори план, което е несправедливо. За много хора преводът е единствения контакт с дадена творба и разликата между добрия и лошия превод предопределя отношението към даден автор. Не казвам нищо ново, но явно издателите все още не отдават нужното значение на този факт. По лично моя база за сравнение, книги, които съм чела преди години и са ми харесвали, като «Островът на съкровищата» в български превод на Весела Несторова и Надя Кехлибарева, на испански са ужасно скучни и децата ми ги четат насила. Същото е и с превода на «Приказките» на Р. Киплинг от Валери Петров. На испански се четат трудно. Т.е. всеки преводач има своята индивидуалност, стил и е разпознаваем. Би следвало името му да се отпечатва на корицата наравно с автора. Нямам впечатления от България в последните години, но не вярвам преводачите като цяло да се радват на огромно признание. При все това, за мен този въпрос е второстепенен. На този свят професиите с признание са малко и, ако запитаме писателите, те също се оплакват. Така че, аз се чувствам щастлива , ако просто мога да работя това, което ми харесва, а това дали името ми е на корицата, на първа или втора страница, общо взето не ме лишава от сън.

А.Л.Л.: Какво чете Виктория Лефтерова, когато не работи? Задавам този въпрос, тъй като смятам че читателските навици на един преводач неминуемо се променят и се различават от тези на останалите читатели. Така ли е при теб?

В.Л.: Читателските ми навици определено се промениха. Чета по–малко новели и романи за сметка на повече публицистика, документална литература, есеистика, колкото и скучно да звучи това. Може да е някакво професионално изкривяване. Всъщност, наскоро прочетох един роман на Христо Карастоянов, казва се «Една и съща нощ», който много ми хареса. Но последното четиво, което ме разтърси, беше за Илия Бешков, казва се «Слово и образ» на издателство «Захарий Стоянов». Щé ми се да се раждат повече личности като Бешков.

А.Л.Л.: Виктория, благодаря ти изключително много за твоята сърдечност и отзивчивост. От името на читателите на Серендипия ти пожелавам да те намерят още много вълнуващи творби, които да те окриляват и вдъхновяват и от това да последват също толкова вълнуващи преводи. Както казваш ти, литературният преводач има за задача да изгради мост между две култури и това именно е есенцията на тази професия. Аз само ще добавя: при превода на двата романа на Радичков, мисията е изпълнена!

 

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!