Който и да е преводач е чувал тази италианска фраза (Traduttore, traditore!), която в превод на български език означава Преводач, предател! Няма да се спирам на причините, довели някого или някои до това възклицание. Но ако запитаме случаен италианец, той би направил следната лингвистична интерпретация: преводът предава (оригинала) или е възможно да бъде предателски. Да, разбира се. Въпросът е да се намери идеалното равновесие между оригинал и превeден текст; преводът нито да бъде буквален, нито да се отклонява много от смисъла на оригинала. Но къде се намира тази тънка линия, която разделя предаността от предателството, преводът дума по дума от превода смисъл по смисъл? За съжаление са твърде малко тези, които са я открили и са знаели кога могат да я прекрачат и кога не.

Днес, в международния ден на преводача и с единствената цел да празнуваме, а не да критикуваме, ще ви занимая с живота и творчеството на някои от великите писатели/«предатели». Твърде обичайно е писатели, поети или драматурзи в някой момент от творческата си кариера да се посветят и на литературния превод. Или обратното, литературни преводачи, рано или късно, да осъзнаят склонността си към писането като изкуство. Именно на тях, на тези творци с по–силно изразена чувствителност към литературата, писали и превеждали на различни континенти и през различни исторически епохи, е посветена днешната публикация.

Ще започна с може би един от най–големите:

Хулио Кортасар. Аржентински писател, преводач и интелектуалец, прекарал голяма част от живота си във Франция поради военната диктатура в Аржентина. Авторът на Игра на дама (превод на български Стефка Кожухарова) и Лотарията (превод на български Мария Пачкова) е смятан за един от авторите с най–новаторския и оригинален стил за своето време. Съдържанието на произведенията му преминава границата между реалното и фантастичното и затова името му се свързва предимно с вълшебния реализъм и дори със сюрреализма. Кортасар превежда от английски език цялото творчество на Едгар Алън По, автор към който проявява възхищение още от малък. Също така е негов преводът на испански на Робинзон Крузо на Даниел Дефо.

„Смятам че от съвсем малък моето нещастие, и в същото време щастие, бе да не приемам нещата така, както ми бяха показвани. За мен не беше достатъчно да ми кажат, че това е една маса или че думата майка е думата майка и че там свършва всичко. Напротив, от предмета маса и от думата майка за мен започваше един тайнствен път, който понякога откривах и по който друг път се изгубвах. Накратко, връзката ми, още от детството, с думите и с писането не се е различавала от връзката ми със света, като цяло. Изглежда, че не съм се родил да приемам нещата като някаква даденост.“

Х. Кортасар

Преди да сменя географската ширина ще се

спра и на аржентинския есеист, писател, поет и преводач Хорхе Луис Борхес. Кортасар и Борхес са изпитвали взаимно възхищение от произведенията на другия, въпреки непреодолимите им идеологически различия. Считан за един от ерудитите на 20 век Хорхе Луис Борхес е автор на многобройни есета, разкази и стихотворения. Фантастични онтологии, синхронни родословия, утопични граматики, измислени географии, множество универсални истории, логични приказки за зверове, етични повествования, въображаеми математики, теологични драми, геометрични изобретения и измислени спомени са само част от необятните пейзажи, които творбите на Борхес предлагат не само на по–ученолюбивите, но и на случайния читател. Някои от изданията на български език са: История на вечността (превод на български Румен Стоянов), Книга на въображаемите същества (превод на български Теодора Цанкова) и Избрани есета (превод на български Анна Златкова). Негово е твърдението, че преводът може да надмине по качества оригинала и че не е необходимо стопроцентово придържане към оригиналния текст, с което си спечелва критиките на поддръжниците на теорията, че преводачът трябва да е невидим и е обявен за твърде краен в ролята си на литературен интерпретатор. Борхес превежда, променяйки едва доловимо, творби на Оскар Уайлд, Франц Кафка, Джеймс Джойс, Ръдиард Киплинг, Андре Жид, Уилям Фокнър, Уолт Уитман, Вирджиния Улф, Джек Лондон, Джонатан Суифт, Хърбърт Уелс и много други.

Нека се пренесем в 19 век и на стария континент.

Един от ярките представители на френския символизъм е поетът, критик и преводач Шарл Бодлер. Включен е от Пол Верлен в групата на ‘прокълнатите поети’, поради бохемския му, пълен с ексцесии, начин на живот и поради темата за злото, с която са пропити голяма част от произведенията му. Стихосбирките Цветя на злото и Малки поеми в проза са последвани от произведението му Изкуственият рай, посветено на преживяванията на автора под ефекта на хашиша и опиума. Превежда голяма част от творбите на Е.Т.А. Хофман и Едгар Алън По, от който е силно повлиян.

Прехвърляйки се на родна земя не мога да оставя встрани

големия писател, преводач и общественик Алеко Константинов, известен също така с псевдонима Щастливеца. Роден през 1863 г. в град Свищов, младият Алеко завършва средното си образование в руския град Николаев, а след това и Новорусийския университет в Одеса. Автор е на пътеписа До Чикаго и назад, на уникалния роман Бай Ганьо и множество фейлетони. Сред преведените от него литературни творби се открояват: от руски – Полтава, Цигани и Бахчисарайски фонтан на А.С. Пушкин, Демон и Беглец на М.Ю. Лермонтов, Руските жени и Кой е строил железния мост на Н.А. Некрасов и от френски – Тартюф на Молиер. Алеко Константинов е застрелян на 23 май 1897 г., едва на 34-годишна възраст, и с това убийците му слагат край на живота на един от най–големите български таланти.

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!

Из фейлетона Страст, 1895 г.

Последният пример, който ще дам 

и за който може да се каже, че е наш съвременник, идва от далечната Япония. Харуки Мураками е писател и преводач, роден през 1949 г. в Киото. Считан за важна фигура в постмодернизма Мураками пише романи, разкази, есета и също така, детска литература. Творбите му, често критикувани от защитниците на традиционните японски съчинения, се определят за сюрреалистични и се характеризират с концепции като фатализма, например. В периода от 1979 г. до 1982 г. младият автор публикува Трилогията на Плъха, съставена от трите романа Чуй как пее вятърът, Флипер, 1973 и Преследване на дива овца. Широкото признание за Мураками идва след написването и отпечатването на Норвежка гора. Някои от авторите, които той превежда на японски език и които смята за свои учители са Реймънд Карвър, Ф.С. Фицджералд и Джон Ървинг. Харуки Мураками е отличен с множество литературни награди и години наред е сред номинираните за Нобелова награда за литература.

Ще се радвам, ако някои от изброените автори, както превеждали, така и превеждани, са сред любимите ви. Ако не е така, избрахте ли си вече коя ще е следващата книга, която ще прочетете?

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Скъпи читатели,

Серендипия се включва към инициативите, организирани в рамките на кампанията „Чети с мен“ и ще прочете с вас разказа на Станислав Стратиев Самотните вятърни мелници.

„Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.

Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде — веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.

Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.

— Всички ли велики хора са пазили юфка? — запитах аз недоверчиво.

— Най-великите от тях — каза майка ми — са пазили.

— И тримата мускетари? — не вярвах аз.

— Особено пък те! — съвсем сериозно каза майка ми.

И отиде на пазар.

Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.

Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.

— Атанасе! — викнах му аз. — Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?

— Краде кларнети! — отвърна Атанас. — Крал Карл и кралица Клара крадат кларнети!

На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем. Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.

— Къде отиваш, Атанасе? — попитах го аз. — При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност!…

Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.

Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.

— По дяволите юфката! — извиках и се метнах на коня.

Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.

— Дръжте се още малко, мадам! — виках аз. — Сега пристигам!

Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха насреща ми.

— Господа! — извиках аз. — Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време — ето ви моята ръкавица! Защищавайте се!…

Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.

Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.

— Един по един, господа! — виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица. — На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума!…

Красавиците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.

— Мадам, вие сте свободна!!! — извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.

Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене…

— Момент, мадам! — казах виновно и скочих от коня. — Момент, че юфката отиде!…

Кралицата гледаше с неразбиращи очи.

Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:

— Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.

— Мадам, вие сте свободна!!!… — каза Атанас радостно. — Давам ви честната си дума!

Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обичаше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.

Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше — не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже — с млади, блеснали очи. Ние разбирахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.

— Кралицата е свободна, Атанасе — казах аз, — но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.

— Кралицата е свободна! — повтори Атанас.

— Добър ден, Атанасе! — каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. — За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?

— Кралицата е свободна! — засмя се Атанас. — Давам ви честната си дума!

— Аха! — каза разбиращо майка ми. — Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юфката.

— Аз…

— И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.

— Аз съвсем за малко…

— Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.

Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.

— А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? — запита майка ми. — Щом замъкът е близо…

Атанас използува паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път наказанието.

Знаех, че майка ми не ми се сърди. Но, както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, просто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.

Аз се мъчех да правя като баща ми, но, изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.

— Хубаво е да препускаш! — каза тя. — Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.

— Нашето не се губи! — казах й аз. — Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!

Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.

— Мадам! — казах аз, за да я развеселя. — Вече ще внимавам! Давам ви честната си дума!

Майка ми се разсмя и влезе в къщи.

А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вятърните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, Тони и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот“.

Броните ни блестяха на слънцето, Росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.

Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а неправдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат…

Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия…

Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета — те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики — те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.

И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:

„Напред! Мадам, вие сте свободна!!!“

Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.“

1969 г.

Станислав Стратиев е български писател и драматург, роден през 1941 г. Завършва българска филология в Софийския университет, след което става редактор във в. „Народна младеж“. Също така работи във в. „Стършел“ и е драматург на Държавен сатиричен театър в София. Активно сътрудничи с разкази и фейлетони на вестниците „Пулс“, „Стандарт“, „24 часа“ и на списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Септември“, „Театър“. През 90-те години има своя постоянна колонка във в. „Стандарт“. Става твърде популярен с пиесите: „Римска баня“, „Рейс“, „Мамут“ и много други, пропити с типичните за писателя жилещ хумор и абсурдизъм. Стратиев почива през 2000 г. на 59-годишна възраст.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

На 15 ноември 1999 г., почти на прага на новото хилядолетие, ЮНЕСКО обявява 21 март за Световен ден на поезията. На този ден в цял свят се организират различни мероприятия и колективни четения, в чест на поезията, не само като литературен жанр, но и като форма на възприемане на живота. Това е ден за размисъл върху силата на поетичния език и импулсиране на творческите способности, заложени във всеки един от нас. Можем да наречем поезията ‘майка’ на литературата, тъй като са открити поетични творби, датиращи от около 20 век пр.н.е., а според някои изследователи дори още преди да е съществувала писмеността. Оттогава до ден днешен, поезията продължава да ни ухажва, вълнува и завладява с характеризиращите я култ към красотата, силен емоционален заряд и израз на естетическо чувство.

Световният ден на поезията съвпада с настъпването на пролетта. Нека отбележим този двоен празник с прочита на едно стихотворение. За целта подбрах една от Римите на Густаво Адолфо Бекер. Нямам някаква специална слабост към този автор, но по–скоро намирам известен паралелизъм между пролетта като концепция и романтизма като литературно движение, чийто ярък представител е Бекер.

Романтизмът, в изкуството като цяло, се характеризира най–вече със скъсването с традициите и стереотипа на класицизма и рационалното мислене, давайки приоритет на чувствата. Безспорно, революционният му дух се дължи на непрекъснатото търсене на истинската свобода. Романтизмът е начин на възприемане на природата, човека и живота. Той е новото, променящото се, неизразимото вътрешно усещане. Също както пролетта е обновяването, светлината и зараждащият се живот.

Други поети романтици, които силно препоръчвам са: революционера Христо Ботев, несравнимия Едгар Алън По, магнетичния Александър Пушкин, непринудения Робърт Бърнс, загадъчната Росалия де Кастро и Уилям Блейк – истинският артист.

Ðåïðîäóêöèÿ ëèòîãðàôèè ïîðòðåòà ïîýòà Àëåêñàíäðà Ñåðãååâè÷à Ïóøêèíà ðàáîòû õóäîæíèêà Îðåñòà Êèïðåíñêîãî.

Превеждането на поезия е може би една от най–трудните и непосилни задачи за един преводач. Звучи като парадокс, че именно най–първичният литературен жанр е и най–сложният за пресъздаване на друг език. Изхождайки от принципа, че в литературния превод е изключително трудно да се постигне точно съответствие между двата текста, при превода на поезия това се превръща в химера. Превежданите творби подлежат на предварителен анализ, при който се вземат под внимание наличието или липсата на рима, групирането на стиховете в строфи, дължина на строфата, метричност и т.н. Веднъж завършен този анализ, се взема решение кои от тези характеристики да се запазят и кои да се ‘пожертват’ с цел да се достигне до максимално смислово и изразно съответствие между двата текста. Все по–често срещана е практиката да се включва и оригиналния текст в преводните книжни издания на поезия, за да читателите, които го предпочитат, се насладят на звученето на двата варианта.

Ето и обещаното стихотворение, в превод и оригинал…

Рима IV

Не казвайте, че лирата богатство вече няма
че думи не намира и безмълвна тя остава;
Дори и да няма поети, ни рима,
винаги поезия ще има.

Докато вълни от светлина в целувката
запалени трептят далече там;
Докато разкъсаните облаци на слънцето милувката
облича ги, със дрехи от злато и от плам;
Докато ефирът носи в своите недра
ухания, хармония ненарушима,
докато има пролет на света
и поезия ще има!

Докато науката не смогва да открие
на живота извора конкретен;
и морето или небесата бездна крият,
която хората не могат да пресметнат;
Докато светът напред върви, безкраен,
без да знае накъде отива;
Докато има за човека вир потаен
и поезия ще има!

Докато усещаме, че радва се душата,
но устните усмивка не разтваря;
Докато се плаче, без да замъгли тъгата
зеницата във която този плач изгаря.
Докато още разумът ни, и душата,
се борят и във лято, и във зима;
Докато вяра, спомени, таят сърцата
и поезия ще има!

Докато има и очи да отразяват
очите, които ги гледат;
Докато устните с копнеж се отзовават
на устните, които копнеят;
Докато в целувка могат да се слеят
две души объркани, раними;
Докато поне една красавица живее
и поезия ще има!

Превод от испански: Христо Радичев

Rima IV

No digáis que, agotado su tesoro,
de asuntos falta, enmudeció la lira;
podrá no haber poetas; pero siempre
habrá poesía.

Mientras las ondas de la luz al beso
palpiten encendidas,
mientras el sol las desgarradas nubes
de fuego y oro vista,
mientras el aire en su regazo lleve
perfumes y armonías,
mientras haya en el mundo primavera,
¡habrá poesía!

Mientras la ciencia a descubrir no alcance
las fuentes de la vida,
y en el mar o en el cielo haya un abismo
que al cálculo resista,
mientras la humanidad siempre avanzando
no sepa a dó camina,
mientras haya un misterio para el hombre,
¡habrá poesía!

Mientras se sienta que se ríe el alma,
sin que los labios rían;
mientras se llore, sin que el llanto acuda
a nublar la pupila;
mientras el corazón y la cabeza
batallando prosigan,
mientras haya esperanzas y recuerdos,
¡habrá poesía!

Mientras haya unos ojos que reflejen
los ojos que los miran,
mientras responda el labio suspirando
al labio que suspira,
mientras sentirse puedan en un beso
dos almas confundidas,
mientras exista una mujer hermosa,
¡habrá poesía!

Gustavo Adolfo Becquer

Какъв по–подходящ завършек за днес от стиха на Бекер:

„…докато има пролет на света и поезия ще има!“

Четете поезия! Творете поезия! Живейте с поезия!

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Функционирам благодарение на ненаписани списъци с добри намерения за новата година. И това, може би, е единственото положително нещо, с което свързвам абсурдния маратон от новогодишни празници, пробуждащ в мен не малко противоречиви емоции.

Така че, ето ме тук, изправена пред едно ново начало, лице в лице с едно ново предизвикателство.

Нова година – нов списък – нов блог.

Малко преди да взема това решение и четейки за твърде сложното, но не и невъзможно, равновесие в литературния превод, се натъкнах на следния цитат от преводачката Малика Ембарек Лопес:

„И не е ли във всеки случай преведеният текст слово, изпратено на заточение или по–скоро, думи, преселили се на чужда земя. Когато носиш в себе си две култури – и всичките техни звучения – ти превеждаш непрекъснато. Винаги се движиш от бряг на бряг, пресичайки граници. Няма защо да избираш между тях, достатъчно е те да са в хармония. Изглежда лесно, но е възможно да се превърне в един от подвизите на Херкулес. Може да е благословия и едновременно присъда.”

                                                          Malika Embarek Lopez “La palabra transterrada”

За разлика от авторката, не съм се родила с две култури, но като стотици хиляди други хора, живея с тях от много дълго време. От бряг на бряг, пресичайки граници, изграждайки мостове в търсене на хармония.

Именно в този дух на интеграция ще бъде насочен и настоящият блог, но интеграция, погледната през призмата на словото. Думите ни правят автентични и в същото време идентични едни с други. Нямам за цел този проект и предоставената информация да бъдат от интерес само за професионалисти, занимаващи се с литературен превод. Напротив, никога не са ми харесвали тесните, затворени професионални кръгове. Идеята ми е всеки един читател, дори и съвсем случайно попаднал тук, да открие нещо интересно и полезно за себе си. И се надявам това откритие (както самото име на блога подсказва) да бъде за него една истинска серендипия – от английската дума serendipity.

Serendipity означава щастлива и неочаквана находка, възникнала при търсенето на нещо друго. Също така, способност да се откриват случайно ценни и интересни неща. В общи линии, нещо като случайност или съвпадение. Думата започва да се употребява в английския език в средата на 18 век и произхожда от една традиционна персийска приказка със заглавие Трите принца на Серендип. Серендип е старото персийско име на остров Цейлон, разположен в днешна Шри Ланка. Приказката разказва за пътешествията и приключенията на принцовете и как те неведнъж попадали в трудни ситуации, но винаги ги преодолявали с помощта на невероятни случайности. За съжаление, в българския език думата серендипия не съществува, нито съществува неин точен еквивалент. Но съм сигурна, че има много български думи, описващи различни състояния или усещания и които нямат точен превод на определен чужд език. Ако се сещате за такъв пример, моля оставете коментар.

И както е редно за една първа среща, ми се иска да разчупя леда с нещо интересно и в същото време свързано с всичко споменато по–горе.

Писането на литературни или научни творби е една почти недостижима способност и затова малко хора успяват да я овладеят. Еднакво трудни са и правилното изразяване и писане на втори, трети или четвърти език, различен от родния. Някои писатели обаче, упорстват в комбинирането на тези две трудности. И казвам упорстват, защото за да се твори на език, различен от майчиния, е необходимо не само безпогрешно владеене на неговата граматика и лексика, а също така и едно задълбочено разбиране на всички онези тънкости, които се включват към ‘серийните елементи’ на майчиния език: двусмислени изрази, асоциации, игри на думи и стилове. Ще дам няколко примера за известни писатели, които не са творили само на родния си език.

Иска ми се да започна с Цветан Тодоров – философ, писател и литературовед, роден в София и който в последствие живее и твори във Франция. Именно неговата личност и книгата му На чужда земя (L’homme dépaysé, 1996) ми привлякоха вниманието и така да се каже, ме вдъхновиха за последващото проучване. 

Цветан Тодоров е роден през 1939 г. и е син на основателя на Българския библиографски институт, Тодор Боров. Следва български език и литература в Софийския Университет и през 1963 г. заминава като стипендиант за Париж. През следващите няколко години завършва докторската си дисертация и окончателно се установява във френската столица. Той пише всичките си произведения на френски език, като след 1984 г. някои от тях се превеждат и на български. Тодоров е гражданин на двете Европи – източна и западна и се самоопределя като човек без земя. В своите книги говори за истината, доброто и злото, справедливостта, паметта, откъсването от родната земя, срещата между различни култури, живота си в България и Франция и любовта си към литературата. Негова фикс идея са пресичането на граници, прескачането на бариери, обединяването на различни сфери, привидно несъвместими, на езиково или културно ниво. Интересува се от пресечните точки, нюансите, т. нар. ‘сиви зони’. Именно там, той търси отговор на един единствен въпрос: Как да живеем?

Следва продължение.

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!