За автора, преводачката и приятелството…
Неотдавна прочетох статия, която твърде много ме заинтригува и развълнува. Днес си я припомням и желанието ми е да я споделя с вас, моите читатели. Главните герои в публикацията са авторът и преводачката.
Авторът
На 2 януари тази година, все още неугаснали последните отблясъци на отминалата новогодишна нощ, близки, приятели, колеги, читатели, последователи, съмишленици, критици, интелектуалци и артисти от цял свят се сбогуваха с Джон Бергер.
Джон Бергер
Английският поет, писател, критик и художник остави след себе си неизмеримо наследство от рисунки, романи, стихове, есета, киносценарии, пиеси, статии и рецензии с литературна и художествена критика. Категоризиран като един от най–влиятелните писатели за своето време, Джон Бергер винаги е служил като мост между обикновените хора и великите майстори на европейското изкуство. Чрез есетата си и критичните бележки, английският автор успява да открие отговорите на многобройните въпроси, поставени от съвременния визуален свят.
Рисунка на испанската балерина Мария Муньос, автор Джон Бергер
През 1972 година Джон Бергер започва да работи като водещ на телевизионното предаване Ways of Seeing, което има за цел да анализира как по–точно различните начини на гледане засягат формите на интерпретиране на изкуството. Програмата е високо оценена, получава различни награди, предизвиква истински поврат в теорията на изкуството и през същата година се издава и едноименната книга, превърнала се в задължително заглавие за изучаващите теотия на изкуството и визуална комуникация.
Преводачката
Дни след кончината на ерудита, испанската преса разпространи трогателно, прощално, в същото време благодарствено и твърде неочаквано писмо от една по–различна от останалите читателка, почитателка и приятелка – неговата преводачка на испански език Пилар Васкес. В тази нейна изповед озаглавена „Кратка бележка до Джон Бергер“, Пилар Васкес си задава въпроса нормално ли е една преводачка да оплаква авторът, когото превежда:
„Скъпи Джон,
Върху бюрото ми стои твоят последен сборник от есета. «Портрети». Когато научих, че си си отишъл завинаги, пръстите ми набираха на клавиатурата една твоя фраза. Първото нещо, което си помислих, спомняйки си едно твое есе за Джак Йейтс, бе дали отсъствието ти щеше да промени с нещо смисъла на онази фраза. И тогава се разплаках. Нормално ли е една преводачка да оплаква авторът, когото превежда? Но как да не скърби за него, когато авторът, в случая – ти, винаги е поддържал връзки на сътрудничество, приятелство и равенство със своите преводачи. Когато във всеки един момент е показвал към тях безграничното си великодушие.”
Пилар Васкес е превела множество романи, работейки за различни испански издателства. Също така, нейни са преводите на по–голямата част от творбите на Бергер и с това тя се превръща в човека дал гласност на неговите идеи на испански език. Отношенията ѝ именно с този автор прекрачват прага на професионалния формализъм и се превръщат в много по–дълбоки човешки взаимоотношения. Затова авторката продължава писмото си така:
“Тези дни препрочетох някои от писмата ти и във всички тях откривам чувствата, взаимността и разбирането към труда на тези, които предават думите ти на други езици и които единствено прехождащият между два езика е способен да демонстрира. Само с няколко реда от статията «Автопортрет» ти казваш много повече относно превода, отколкото специализираните учебници в няколко свои глави:
«Четем и препрочитаме думите от оригиналния текст с цел да преминем през тях и по този начин да достигнем, да се докоснем до гледката или преживяването, които са ги предизвикали. Тогава вземаме това, което намираме там, онова малко нещо треперещо и почти нямо и го поставяме при езика, на който превеждаме. Веднъж сторили това, идва ред на главната задача, която се състои в това да убедим езикът-амфитрион да приюти, да приветства за добре дошло това ‘нещенце’, което чака да бъде сглобено и да проработи.»
Вероятно защото ти пишеше от тази позиция, от това познание, от този опит, текстовете ти са така лесно преводими и събуждат въображението на тези, които ги превеждат, отнасят ги толкова надалеч.
Прощавам се с теб, Джон, с една фраза заета от същото есе, което споменах в началото: приживе ти бе източник на вдъхновение за мнозина, а сега ще бъдеш вече завинаги нашия учител, «учител, който ни учи да не губим надежда».
Благодаря ти много.”
Джон Бергер, „A Fortunate Man“, превод на испански Пилар Васкес, издателство Алфагуара
Приятелските взаимоотношения между Джон Бергер и неговата преводачка са само един малък пример за това как професионалните отношения прекрачват прага на формалността и се превръщат в чисто човешки взаимоотношения. Може би в литературния превод това е не само неизбежно, но и необходимо. И защо не, след като крайният продукт е именно плод на симбиозата между двамата автори. При всички случаи, връзката между писател и преводач е крайно необходима и е твърде изненадващо, ако тя не възникне. Кой по–добре от самия автор би обяснил на преводача своите идеи и намерения и никой както него не би му разшифровал текста, не би разкрил истинския замисъл или подчертал, това което си заслужава да бъде подчертано.
Следователно, да – съвсем нормално е една преводачка да оплаква автора, когото превежда.
Фрагменти от писмото на Пилар Васкес,
публикувано във вестник ABC.es на 19-01-2017
Превод от испански: Антоанета Л. Лазарова
Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.
Благодаря Ви и до нови срещи!
Серендипия 