„Камбаната е споделяне. Прави те вибрация”

    %d0%ba%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0В декемврийските дни на равносметка за отминалата година Серендипия отбелязва най–значимото литературно събитие за 2016 г. – публикуваният от издателство Хермес последен роман на Недялко Славов, „Камбаната”.

Благодаря на автора за изключително истинската, оставяща дълбока диря след себе си книга! Без етикети, без сравнения, без стереотипи, без категории, без… Без съмнение, една от най–добрите творби на съвременната българска литература; искрена изповед на автора ѝ.

„Камбаната” е прям, с дъх на остър реализъм роман, неподправен, неподсладен, неукрасен. Роман за живота, такъв какъвто е, за сетивата и човешкото съзнание в най–чистите им форми. Докосване до най–висшите духовни ценности.

Камбаната” не само трябва да се прочете, „Камбаната” трябва и да се чуе.

%d0%bd%d0%b5%d0%b4%d1%8f%d0%bb%d0%ba%d0%be-%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%be%d0%b2Днес имам удоволствието да разговарям с автора на книгата – поета и писателя Недялко Славов. След няколкото сборници с поезия, разкази, пиеси  и романите му „Фаустино”, „Вертиго”, „Портрет на поета като млад” и „432 херца” идва ред на  Камбаната.

А.Л.Л.: Съществува един необикновено дълбок заряд, нещо свещено и в същото време магическо, нещо много символично в „Камбаната”. Смяташ ли, че на нас, читателите, ни е необходима по–изострена чувствителност, за да можем наистина да я чуем или е достатъчно да спрем за миг, затворим очи, притаим дъх и тя ще зазвъни?

Н.С.: Не знам. Мисля, че тия процеси протичат  рефлективно, едновременно. Четеш – усещаш, вдишаш-издишаш. Или се получава, или –   не.

А.Л.Л.: Романът освен че е ода, възпяваща вярата, любовта, смелостта, самооткриването е и много тъжна балада за българското село. Какво се случи, че му обърнахме гръб?

Н.С.: Всичко това е програмирано. Обезлюдяването с едни хора, населването с други. Това бе целта. Постигнаха я. Но за това един ден ще се произнесе Господ. Той ще въздаде наказанието.

А.Л.Л.: Защо избра да разкажеш „Камбаната” в първо лице и чрез сетивата именно на Вено, който е и главният герой на романа?

Н.С.: Мисля, че тази форма на пряко внушение е най-въздействаща. Аз—говоренето ми е любима форма на писане. Третото лице на разказа някакси ме дистанцира, охлажда температурата и на диалога, и на думите.

А.Л.Л.: Почти на финала на романа пророчеството, което преследва главния герой от самото начало го връхлита отново. Казваш:

„Но сега го видях в негатив:

Черната луна.

Бялата сянка на дерето.

Сивата бара, заустена от циментовата тръба под шосето.

Бели – сенките на Мематите.

Черен – блясъкът на брадвата.

Рентгенова – снимката на моя обезглавен труп…

Би ли определил „Камбаната” като роман на контрастите: черно–бяло, добро–зло, любов–омраза, възвишено–нисше, истина–лъжа, памет–забрава?

Н.С.: Вероятно да. Всичко в него е изградено на принципа на противопоставянето, на борбата. Този роман е изцяло верен на живота, на неговата тревожност, пълнокръвност, сблъсък на крайностите и противоположностите.         

А.Л.Л.:  Мислиш ли, че през годините на преходния период българското общество и особено младите хора, изпаднаха в безтегловно състояние, в едно безпътие по отношение на духовните ценности и смяташ ли, че в настоящия момент сме свидетели на един вид пробуждане от тази продължителна кома?

Н.С.: Младите хора са невинни. Народът също. Виновни са единствено политиците, манипулаторите. А иначе пробуждането, за което говориш се усеща във въздуха. Всъщност не само българското общество, а световната човешка общност бе вкарана в това състояние на парализирана безтегловност.  Но хората постепенно осъзнават, че Матрицата ги унищожава.  Дано инстинктът за самосъхранение се събуди по-бързо и се върнем към човешкото у нас.

А.Л.Л.: Нещо, на което в този блог не мога да не обърна внимание е изключително автентичния, български език, на който е написан романа, за което те поздравявам. От гледната точка на един творец съхраняване и обогатяване са две понятия, които си пречат взаимно в един език или могат да съжителстват щастливо? Винаги ли обогатяването е градивно за езика или сме свидетели в последно време на една твърде сериозна деградация, в случая, на българския език?

Н.С.: Българският език е прекрасен, стегнат, високоенергиен. Събиран с векове. Усъвършенстван, извисяван. Въпросът е този език да се познава, изучава, вниква, усвоява от писателя. Познаването на езика е част от таланта, дори бих казал – значителна, определяща част. Нещо повече. Само когато езикът те припознае и ти се довери, само тогава той вече те е допуснал да се наречеш автор. И идва един момент, когато е все едно кой подписва текста. Говоря за големите автори. Те са хетероними на Изначалния творец.

А иначе всеки национален език днес се деградира. Деградира се от световните политически докрини, деградира се  също така ефективно и чрез принизяването му до комуникация за потребителско  предназначение. Езикът все повече се подчинява на стоково-битово-паричното общуване, свежда се до рекламни реплики, слогани, служебно арго, паразитни чуждици, рапиране, междуметия, животинско мучене. Езикът се редуцира. Превръщат го в нещо като веригите за бързо хранене, но само че това са словестни конструкции за бързо потребителско живеене. Вероятно глобалистката литература един ден ще се пише на есперанто. Не вярвам това да се допусне, но ако все пак се случи, не бих желал да доживея този опустошителен миг.

А.Л.Л.: Докосвал ли си някога камбана?

Н.С.: Да. Ставаш анонимен, но споделен. Ставаш множествен, ставаш вибрация. Камбаната отключва колективната енергия. Говоря за високата, за просветлената енергия.

А.Л.Л.: Не зная дали подсъзнателно или не, но си успял да предадеш това енергийно усещане чрез книгата. Благодаря от мое име и от името на читателите за искреността, отзивчивостта ти и споделените мисли.

* * *

         „Дойдох за камбаната, а паднах в тревите. Лежах в църковния двор, вдишвах земята. Защо го направих – не знам, но като полежах, разбрах. Тялото ми го искаше. Трябваха ми сили и тия сили ги имаше земята. В обърнатия ми поглед се извисяваше великденче. По ствола – слети заднишком в любовния си транс – се изкачваха две божи кравички. Все едно кой кого теглеше нагоре – мъжката женската или женската мъжката, слели телцата си, те неотстъпно изкачваха върха на великденчето. Те изкачваха своята камбанария, аз трябваше да изкача моята.

Лъхна ветрец. Довя зелени ухания. Някой изключи птиците, после пчелите. Стана тихо. Остана само сърцето ми. Голо и тръпнещо. Тогава тялото ми го попита и сърцето му отвърна: „Готово съм!”. И понеже, когато тялото е по–силно от мисълта, то става водач на човека, аз се изправих и тръгнах след тялото си. Последвах го към звънарната.

Ключът превъртя, помогнах си с рамото и отворих.

Стълбите се издигаха във вертикална серпентина. Виждах три стъпала напред, четвъртото бе зад завоя. Механично броях: „…пет… десет… двайсет… двайсет и шест… трийсет…”. Над главата ми гукаха гълъбите на дядо Симо. „…четирийсет и едно… четирийсет и три…” Изръкопляскаха криле. „…четирийсет и пет…” Светлината се стовари водопадно и наля гърлото на серпентината. „Петдесет и пет… петдесет и девет, шейсет…” Последно стъпало.

Бях на върха.

И ето я – пред мен сияеше камбаната.

Не посмях да я ударя.

Не бях готов”.

Из „Камбаната”, Недялко Славов, 2016

Ако публикацията Ви хареса, моля споделете я в социалните мрежи или натиснете Follow долу вдясно.

Благодаря Ви и до нови срещи!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s